Балвен дойде, разроши косата на племенника си и попита:
— Удари ли нещо?
Момчето се засмя.
— Не бяхме на лов. Само яздихме.
И понечи да подаде юздите на коня си на друг слуга, но Дейлон му каза:
— Погрижи се сам за коня си, Мариус.
Младежът изгледа сърдито баща си, но не отвърна нищо и тръгна след слугата. Баща му подвикна след него:
— Когато се научиш да се грижиш за коня си като Джон — посочи коняря, който беше поел неговия кон, — може да караш да го прави някой друг. Ако не можеш да се грижиш за коня си, когато си сам, кой ще го прави? Ако не знаеш от какво имат нужда конете, как ще знаеш дали слугите ти се грижат за тях правилно?
— Да, татко — последва сърдит отговор.
Когато момчето се отдалечи, Балвен се засмя.
— Боже, напомня ми за теб на тази възраст.
— Бог ли? — попита Дейлон. — Кой?
Балвен вдигна ръце все едно се предава и отвърна с театрален тон:
— Моля ви, милорд, това е просто израз. Не заповядвайте да ме набият с камшик.
— Беше „богове“, когато бяхме момчета.
— Всеки, който си мисли, че храмовете и църквите на старите богове се завръщат, е глупав, милорд — каза Балвен, пристъпи към брат си и каза почти шепнешком: — И си търси обвинение в ерес. — Помълча за миг, после добави: — Не си се противопоставил на Църквата на Единия, но и не си ги прегърнал. Започва да се забелязва.
— Имаш ли съвет? — попита Дейлон. Знаеше, че брат му със сигурност има.
— Построй им параклис. Едно хубаво малко олтарче някъде в ъгъла на цитаделата. И се погрижи изображенията на другите богове да се махнат, преди някой от техните… какво ги наричат? Епископи, да. Преди някой от техните махащи с кадилници мърморещи противни прелати да дойде да освети параклиса. Покани ги да дойдат на които свят ден сметнат за подходящо и ще избегнеш кладата.
Дейлон кимна.
— Сигурно е много гадно да те горят жив. Добре, погрижи се за това. — Погледна над рамото на Балвен и попита: — Кой е дошъл?
Балвен се обърна, видя, че Дейлон гледа новите коне, за които се грижеха в конюшнята, и отвърна:
— Барон Родриго от Медни хълмове.
— Не му е присъщо да се появява, без да уведоми предварително — каза Дейлон. — Къде е?
— Или е в голямата зала да бъбри с баронеса Линет, или в кухните да тормози момичетата.
— Откога е тук? — попита Дейлон, след като се обърна и закрачи към главния вход на цитаделата.
Балвен бързо го настигна и каза:
— По-малко от час.
— Още флиртува с жена ми, значи. Няма да почне да досажда на момичетата от домакинството, преди да е ударил чаша-две.
Двамата влязоха в голямата зала и Дейлон погледна жена си. Баронеса Линет възпитано понасяше опитите на барон Родриго да я очарова. Търпеше дърдоренето му със скована усмивка, която напомни на Дейлон за изрисуваните маски, носени от артистите по панаирите. Като видя съпруга си, лицето ѝ видимо светна и тя каза на Родриго:
— Ето го!
Линет беше втора жена на Дейлон, толкова политически брак, колкото можеше да се уговори. Беше роднина на трима от четиримата сегашни крале на Северна Тембрия и на неколцина барони също. Първата му съпруга, Мари, беше починала при раждането на мъртвородения им син; беше любовта на живота му, факт, който Линет бе разбрала от деня на първата им среща. Дейлон все още скърбеше за Мари.
Макар в брака им да нямаше много страст, Линет и Дейлон се бяха опознали добре; всеки приемаше недостатъците на другия и взаимно приспособяваха нуждите на брака си и семейния си съюз. Беше удобна връзка: Дейлон ѝ обръщаше достатъчно внимание, за да не изпитва нуждата да го търси другаде, и дори се бе отказал от навика си да спи с момичета от простолюдието, когато е извън замъка. В повечето отношения Дейлон смяташе брака си за щастлив, въпреки че понякога изпадаше в пристъпи на меланхолия, когато го споходеха неканени мисли за Мари: бяха толкова млади, когато се запознаха, и той мислеше за нея като за любовта на живота си — но дали щеше да изпитва същото след години, ако беше оживяла? Изтласка от ума си болезнения самоанализ и призна, че Линет се старае упорито и успява в това да е добра съпруга на барон.
Беше красива, цели седемнайсет години по-млада от съпруга си, в тъмната ѝ коса вече се виждаха първите бели косми. Очите ѝ бяха зелени и когато се взреше в него, Дейлон ги намираше за пронизващи. Не беше красавица, но беше кокетна и чертите ѝ бяха удивителни, и наистина беше красива, когато се усмихваше и смееше. Половият им живот след три деца все още беше удоволствие, макар и не толкова чест, както беше, докато бяха по-млади. По преценка на Дейлон все още щяха да минат години, преди да си вземе по-млада любовница, а не беше сигурен дали това ще му донесе облекчение или гняв.