Родриго със сигурност я намираше за достатъчно привлекателна и Дейлон се преструваше на ревнив, когато подхождаше на настроението му, с което винаги объркваше барона на Медни хълмове. Дейлон беше открил колко много обича да обърква Родриго още преди години и рядко се чувстваше гузен, че го прави.
Протегна му ръка и се здрависаха, а Линет стана и каза:
— Е, ще ви оставя за мъжкия ви разговор. — Понесе се плавно към изхода, после ги погледна през рамо и попита: — Да пратя ли още една кана вино?
По навик Дейлон хвърли поглед през един от прозорците към слънцето и прецени, че е достатъчно близо до вечеря, за да не захърка час преди нормалното време за лягане. Кимна и Линет излезе.
Балвен изчака слугинята да донесе виното, махна ѝ да си ходи, наля чаша на Дейлон и доля тази на Родриго.
След като отпи, Дейлон каза:
— Какво те води в Маркенет толкова неочаквано?
— Трябва ми майстор на оръжия. Помниш ли Брембол?
— Чудесен майстор — каза Дейлон.
— Единственият по-добър, когото съм виждал, е онзи твоят… как се казваше?
— Едвалт — отвърна Балвен без колебание.
— Да. — Дейлон кимна. — Едвалт Тасман.
— Какво стана с него? — попита Родриго.
— Отработи си свободата. — Дейлон помълча, после добави: — След битката.
Родриго нямаше нужда от пояснение коя битка има предвид Дейлон. Рядко бяха говорили за онази голяма измяна — и двамата таяха за себе си какво изпитват за унищожението на краля на Итракия, — но когато се наложеше да я споменат, винаги я наричаха „битката“.
— Ами, старият Брембол умря — каза Родриго.
— Умря? — Дейлон махна да му долеят чашата и Балвен се подчини. — Не беше стар всъщност.
— Да — съгласи се Родриго. — Не беше. Но черният му дроб явно беше, предвид любовта му към пиенето. Предпочиташе уиски, и то много. Чиракът му го намерил една сутрин миналата седмица на масата, с чело опряно на дървото и с чаша уиски в дясната ръка.
— Все трябва да имаш друг добър ковач на оръжия в Медни хълмове — каза Дейлон.
— Имам добри, ако ти трябва да се оправи фургон или да се изкове лемеж. Имам и неколцина, които стават за правене на прости оръжия за тълпата, която би могла да се отзове на призива на моите васали, но предпочитам най-добрия, когото мога да намеря за кастеланите ми и за домакинството. Добрите майстори на оръжия, изглежда, са в недостиг напоследък.
— И защо тази внезапна нужда от добри оръжия?
Родриго познаваше Дейлон от години и разбираше връзката му с Балвен, тъй че не се притесни да изкаже свободно какво мисли.
— През последните няколко години е кротко, но знаеш, че предстои нова война.
Дейлон сви рамене уклончиво.
— Войната е постоянен риск в наше време.
Родриго удари дълга глътка и подкани Балвен да му налее пак. После каза:
— Никога не съм разбирал желанието ти да се правиш на скромен, Дейлон. Не си някоя фалшиво свенлива дъщеря на благородник, която се опитва да заблуди ухажор да повярва, че не е яхала патката на конярчето сто пъти.
— Четеш ветровете на промяната по-добре от всеки, когото познавам. — Отпи отново и избърса устата си с ръка. — Ти беше този, който ми каза след онази нещастна битка на стръмнините на Ансуеъри, че не бива да мислим за… — Родриго замълча, изглеждаше отчаян. — По дяволите, не помня точно какво каза… Опитвам се да разкарам измяната от ума си… но беше нещо за дългата игра. За бъдещето.
— Е, това бъдеще ще дойде скоро — продължи той. — Лодавико се подготвя за нова война, така мисля. Спря да напада съседите си и обърна на своя страна колко? Петима-шестима барони вече са част от Сандура или косвено контролирани от Лодавико. Не знам колко свободни барони е направил васали, но граничните набези по границата зачестиха. Сигурно е толкова, колкото че седя тук, че много от онези „нападатели“ и „разбойници“ са хора на Сандура.
Дейлон мълчеше. Накрая отпи от виното и каза:
— Наскоро чух за един набег в Съглашението, близо до Теснините.
— В Сандура ли? — изненада се Родриго.
— Нападателите залавяли млади мъже, за да ги продадат като войници.
На лицето на Родриго се изписа объркване.
— Наборът на войници е тънка работа. Ако са пленници, просто си навличаш на главата банда дезертьори при първата възможност. Баща ми ме учеше на военна история и знам, че да събереш заклети мъже и мобилизирани насила е лошо: едната част от войската ти трябва да пази другата, докато войната бушува.