— Храна?
— Ще ви донеса вечерята веднага, милорд.
След няколко минути Балвен поднесе горещо блюдо с телешко и зеленчуци, с малко вече корав хляб и резен сирене, бутилка с вино и бокал. Нагласи масичката и напусна, без да му се казва. Знаеше, че брат му иска да е сам.
Дейлон се нахрани в тишина, прекъсвана единствено от далечни звуци откъм бойното поле, и после рухна в леглото като труп.
Държеше камата още преди да се е събудил съвсем. Вслуша се. Беше тихо. Чу шумолене в ъгъла и се надигна рязко. Момичето ли се беше върнало неповикано? Докато мъглата на съня се разсейваше, реши, че едно лагерно момиче няма да се спотайва в ъгъла — вече вероятно щеше да се е пъхнало в леглото му.
Чу странен звук. Взе фенера и отвори капака му, за да освети палатката.
В ъгъла, където бе чакало момичето, лежеше платнен вързоп и той видя, че помръдва.
Дейлон се приближи към него предпазливо, тъй като нямаше да е първият благородник на Гарн, дарен с отровно влечуго или бясно животно.
А след това чу плача и разбра, че във вързопа има нещо много по-смъртоносно.
Наведе се, отметна пелената и видя малко личице. Малко кръгло личице с големи сини очи и чело, увенчано с пухкава коса, сребристобяла на светлината на лампата. Дейлон беше сигурен, че това бебе е последното от Огнегривите, сигурен, колкото беше в собственото си име. Предположи, че рехавата сребристобяла коса на детето ще се превърне в бляскава мед, когато то стане на три годинки. На шията на бебето имаше оплетена медна жичка, на която висеше златен пръстен, украсен с рубин. Пръстенът печат на Итракия, кралският пръстен.
Кой беше донесъл това дете в палатката му? Как този човек беше минал през охраната му и се беше прокраднал покрай Балвен, който спеше пред входа? Вдигна детето, за да го огледа на светлината на фенера, и видя, че е момче. Детето го погледна и като видя очите му, Дейлон вече беше съвсем сигурен, че е дете на Огнегривите.
Бебето го гледаше мълчаливо. Дейлон Дюмарш, баронът на Маркензас, промърмори:
— Богове стари и нови, защо аз?
На брега, далече от мястото на битката, един мъж чакаше до скалите. Дейлон го виждаше ясно на ранната утринна слънчева светлина, докато яздеха бавно към него.
Мъжът носеше покривало над носа и устата си, оставящо открити само очите му; единственият белег за възрастта му бяха старческите бръчки в ъглите им. Приличаше на прост войник без отличителен знак или табард, но беше член на незримата армия на Коалтачин, легендарната Невидима държава.
Владетелите на Коалтачин никога не бяха поставяли имената или печатите си под Съглашението, но въпреки това бяха зачитали договора от самото му сключване. Малцина благородници и още по-малко хора от простолюдието разбираха гениалността на системата за сигурност на Коалтачин, а успехът им се дължеше на техните квели наскости, което означаваше „Скритите“. Коалтачин разполагаше с най-добрите шпиони, внедрени агенти, саботьори и професионални убийци на света. Бяха известни като сикари, „мъжете с камите“.
Невидимата държава беше публично мразена и частно наемана от всеки владетел, разполагащ с нужните средства да плати. Страхът от сикари беше повсеместен, защото според легендите те можеха да минават през стени, да убиват с дъха си и да стават неуловими по своя воля, или поне това беше митът, който ги обкръжаваше. Реално бяха най-ефикасните убийци, шпиони и провокатори на Гарн.
Същинската сила на Коалтачин беше в размера на тяхната мрежа. Имаха агенти навсякъде, от трапезите на благородническата класа до уличните банди в най-опасните градове на света. Малцина знаеха къде точно се разполага Невидимата държава сред хилядите острови край източния бряг на Южна Тембрия. Само няколко доверени източни търговци можеха да преминат маршрута до Коалтачин. Единственото, което знаеха останалите, беше, че би могла да се намира някъде между Южна Тембрия и Енаст.
Дейлон беше сигурен, че сикарите ще участват в битка от този мащаб. Една такава измяна беше далеч над възможностите на хора като Лодавико Сентарзи или Мазика Коралос. На Балвен му беше отнело цял ден и цяла нощ да намери някой, който да отнесе вестта и да предаде съобщението за уреждане на тази среща призори на втория ден след кръвопролитието, време, през което Дейлон беше оставен да се грижи за бебето. Балвен намери една коза с яре при животните, направи импровизирана бебешка люлка и накъса ивици лен за пелени. Дейлон, който никога през живота си не беше държал бебе, успя да го запази скрито от чужди погледи. Благодареше на боговете, че детето през повечето време спеше.