Хату кимна. Това си беше очевидно.
— В сикари имаме десет, петнайсет мъже на всяка жена. Жените трябва да са по-корави от мъжете, по-издръжливи и по-безскрупулни. Трябва да са способни да яздят един мъж, докато се изчерпи, и да се преструват, че изпитват удоволствие и отдаденост, а после да го убият преди да се събуди на заранта. Разбираш ли?
— Мисля, че да — отвърна Хату.
— Тогава нека да го кажа по-ясно, Хату. Повечето жени, които виждаш всеки ден, не са важни за нацията, освен като майки. Но да похабим едно рядко момиче, което може да не отстъпва на мъж в хитрост и умение, да я оставим да забременее, защото на някой млад тъпак му е станала пишката… — Старецът поклати глава. — Една от тях е равна на всеки десет момчета, които преживеят обучението. Толкова са важни. Точно затова наказанието е толкова сурово. Легнеш ли с ученичка, те бият до безсъзнание; направиш ли го втори път или тя забременее първия път, те убиват.
— Тъй че моят съвет, Хату, е — никога не обиквай жена. Мисленето с пишката е глупаво, а мисленето със сърцето е проваляло не един мъж.
Хату помисли за Зусара и неговата жена, но беше достатъчно разумен, за да не го спомене. Казваше ли му учителят всичко това, защото бракът му беше успял, или защото се беше провалил? Щеше да разгадае тази загадка по-късно, ако можеше. Тъй или иначе, не беше сигурен дали е съгласен с повечето, което току-що беше чул, но му беше трудно да каже защо. Това също можеше да се разгадае по-късно.
Пътеката стигаше до една скална издатина, пред която имаше сгушена постройка, не повече от колиба, но здрава и заслонена от вятъра, който можеше да дойде от другата страна на върха. Отвътре струеше светлина — проникваше през служещата за врата завеса, която леко се полюшваше от нощния бриз.
Зусара каза:
— Изчакай тук, докато те повикам.
Изкачи трите стъпала до колибата и заговори тихо с онзи, който беше вътре. След миг се обърна и привика Хату с пръст.
На входа заговори тихо:
— Има един друг ценен, важен тип жени, по-рядък дори от онези, които се издигат до сикари. Тези жени притежават сили, присъщи само на малцина; сили, които някои наричат магия. Жената, която ще срещнеш сега, е такава. Бъди почтителен. Покажи уважение.
Зусара угаси факлата си в едно ведро с пясък и влезе в колибата. Хату го последва.
Вътре имаше две висящи лампи, фитили, плаващи в масло, ако се съдеше по светлината, която хвърляха: мигащите им пламъчета караха сенките и предметите сякаш да се движат. А нещата вътре бяха странни: някакви кукли, които висяха на шнурове от тавана, пера, наредени около изпънатата кожа на някакво животно, която беше изрисувана в някаква фигура. Хату откъсна погледа си от тях, но беше пленен от рисунките по стената. С усилие го отклони и насочи вниманието си към жената в центъра на стаята.
Беше на преклонна възраст, с бяла коса и ситни бръчици около очите и устата. Седеше кротко, но изправената ѝ стойка намекваше за сила.
После очите му се впиха в нея и той усети как целият настръхва. Усети игра на енергии, танцуващи над него, болезнено напомняне за онова, което бе преживял в пещерата, където за последен път бе видял Донти, и разпитването от Сестрите на Дълбините.
Жената му махна да се приближи и каза тихо:
— Ела насам, момче, за да мога да те видя по-добре.
Хату направи стъпка напред и тя попита:
— Тъй, какво имаме тук?
— Точно това бих искал да знам и аз — каза майстор Зусара. — Бил е пленен от Сестрите на Дълбините и са го освободили.
Вдишването ѝ прозвуча все едно е пипнала нажежено желязо, очите ѝ се разшириха и тя се отдръпна инстинктивно от Хату. След миг посочи една възглавничка пред стола ѝ и каза:
— Седни!
Хату послушно седна, а жената каза:
— Аз съм Лорана и ми трябват мислите ти.
Протегна ръце, хвана го за главата… и изведнъж Хату пропадна в тъмното.
Плуваше в тъмнина, която не беше тъмнина, в нещо искрящо от цветове, които се променяха и местеха, и проблясваха, и усещането бе странно познато. Единственият начин, по който можеше да ги опише, бе като странните остатъчни образи, които се задържаха зад клепачите му, когато се взреше в нещо твърде дълго. Придаването на смисъл на образите бе невъзможно, бяха твърде много и с преобърнат цвят, сините оттенъци ставаха жълти, червените — зелени, преливаха се един в друг и пробягваха от място на място. След това започнаха да се извиват и огъват, да се вливат един в друг, да се издуват и спадат като вълни в подмятано от вятъра море, опръскани с бяло и сребърно. Беше все едно че всеки спомен, който бе имал, се опитваше да се надигне в него, всеки се бореше да бъде разпознат — и въпреки това всички бяха възпирани от нещо друго вътре в него, нещо познато, но непонятно, което караше ума му да заработи бясно.