Вратата към кухнята се отвори и се появи Гвен с голям поднос в ръце. Зад нея вървеше друго момиче, Деклан не го познаваше: държеше непохватно по-малък поднос и се мъчеше да не го разсипе. Беше слабичко, все едно недохранено, и хубавко: с бяло лице, тъмна коса и големи сини очи. Беше още малко, най-много на четиринайсет или петнайсет.
— Коя е тази? — попита Деклан точно когато Гвен го видя и лицето ѝ видимо светна.
— Нова е — каза Леон.
— Трябва ти втора слугиня?
— Ще потрябва, рано или късно — отвърна Леон и го погледна с присвити очи. Деклан беше опознал добре това изражение, откакто бе дошъл в града. Беше подозрителното изражение на Леон. — Някой ден току-виж някой умник дойде и ми вземе момичето. — Замълча и продължи да го гледа многозначително. — В смисъл, някой достатъчно умен да разбира от хубост. — Обърна се, взе един парцал и започна да бърше разлетия по тезгяха ейл. — Ще ми трябва момиче, което да я замести.
— Та тя е още дете — каза Деклан, докато гледаше как Гвен помага на момичето да сервират храната.
— Майка ѝ ще има бебе скоро, а без мъжа ѝ, който да я осигурява, не може да храни още една уста. Тъй че я взех, за да изкарва по нещо. — Сниши глас и добави: — Позволявам ѝ да носи остатъците на майка си. Тя има още три, и трите по-малки от нея.
Деклан поклати глава.
— Къде е татко ѝ?
— Търговци на роби го отвлякоха, някъде месец преди да дойдеш. Една дръзка банда нахлу тука и офейка преди да пристигне патрулът на барона. Някои от момчетата ни се опитаха да ги убедят да подгонят разбойниците, но войниците на барона отказаха да минат границата.
Деклан нямаше думи. През краткото си пътуване бе разбрал колко безопасно и благополучно е в Съглашението — докато там не се появиха търговците на роби.
— Такива неща често ли се случват? — попита накрая.
— Не толкова, че баронът да направи гарнизон тук — каза Леон малко жлъчно, но като видя изненаданата реакция на Деклан, добави: — Не ме разбирай погрешно. Барон Дейлон е добър владетел, в сравнение с повечето. Данъците не са невъзможно тежки, има какво да ядем и търговията върви. В началото, когато отворих хана, преди да се роди Гвен, се смятах за късметлия да имам двама-трима пътници на седмица да се отбият за храна или пиене. Сега имам по трима-четирима на ден и стаите ми за нощувка са пълни.
— Не — рече той, за да сложи край на темата, — баронът е добър човек, но наистина един гарнизон няма да ни е излишен, градчето вече се разрасна. Повече от половин час езда е от гарнизона на Истърли, а много неща може да се случат за час. — Сви рамене. — Нямаме нито кмет, нито пристав, само един съвет, който решава спорове и такива неща, неофициално. Не върви да занимаваме барона с такива дреболии, нали разбираш?
Деклан кимна. Знаеше, че и най-лошото правосъдие е по-добро от никакво. Онкон беше толкова малко село, че почти всички спорове се разрешаваха с пълно съгласие и повечето се уреждаха мирно. В живота си два пъти беше видял някой да бяга от селото, за да не си загуби живота, но този вид местно правосъдие не му беше напълно чужд.
Гвен дойде при тях и му каза с топла усмивка:
— Добре дошъл, Деклан. — Обърна се към момичето зад нея и добави: — Това е Мили.
Момичето се усмихна свенливо и кимна за поздрав.
Деклан отвърна с вежлива усмивка, след което погледна Гвен.
— Заета си, виждам.
— Да, много — отвърна тя и добави: — Като свърша, ще се видим. Мили, ела с мен.
Леон се покашля и Деклан се обърна и видя, че го чака нова халба ейл.
— Изглежда, май ще се позадържиш тук.
— Така изглежда — отвърна Деклан.
Чувстваше се по-голям глупак от всякога. Отчасти съзнаваше, че е обречен да се събере с Гвен, но беше достатъчно упорит, за да негодува да му се казва какво да прави, въпреки че никой не му казваше какво да прави: просто изтъкваха очевидното.
В рядък за нрава му момент на раздразнителност се опита да престане да следи с поглед Гвен, докато тя обикаляше из гостилницата, но беше трудно. Станало беше толкова явно, че Гвен е хвърлила око на новия ковач, че другите млади мъже в градчето бяха престанали да се опитват да я ухажват. Никой от предишните ѝ ухажори не гореше от желание да се изправи срещу един ядосан млад мъж, който като че ли можеше да пребие всички в Хълма на Беран. Понеже няма такова нещо като хилав ковач, а Деклан се държеше по начин, който говореше, че може и да не гори от желание да се бие заради Гвен, но е готов.
Все пак колкото и да изгаряше от желание да се позадържи насаме с Гвен, сутринта щеше да дойде все едно колко малко щеше да спи. Смяташе да довърши поръчаните оръжия до два дни и да ги достави в замъка на барон Родриго до седмица. Беше известил Ратиган, че ще му трябва голям фургон и впряг с четири коня за деня след като приключи, и също така знаеше, че Ратиган ще е много сърдит, ако не са готови да тръгнат в деня, в който пристигне. Усмихна се, щом осъзна, че въпреки сприхавия си нрав Ратиган му беше станал нещо като приятел и че всъщност очаква с нетърпение да се видят пак.