Един едър червендалест мъж с внушителна външност влезе в стаята, огледа се и като видя Хату, пристъпи към него.
— Кугал! — каза майстор Зусара и принуди явно ядосания мъж да спре. — Моля, седни до мен.
И посочи възглавницата до тази, зад която беше застанал. Кугал спря, кимна и застана до домакина си; и двамата седнаха.
Когато и последният от петимата майстори се настани, майстор Зусара каза:
— Добре дошли. Двама от Съвета са твърде далече, за да стигнат при нас тази сутрин, така че ние петимата, подпомогнати от мъдростта на наставниците, ще решим как да се справим с това, за което ще чуете днес.
Погледна към Хату и с махване с ръката му даде знак, че трябва да застане пред майсторите.
Щом той го направи, Зусара каза:
— Името на това момче е Хату. Близо е до своя ден на възмъжаването. Той е от селото на майстор Фасария. Фасария чака отвън, в случай че пожелаем неговия съвет.
Погледна Хату и каза:
— Сега отдели толкова време, колкото ти трябва, и повтори историята, която ми разказа снощи.
Хату се мъчеше да надмогне нервността си, защото никога не бе говорил пред повече от един или двама души с висок ранг, да не говорим за стая, пълна с майстори и наставници, и никога за нещо толкова сериозно. Всички очи бяха впити в него. Той отново подхвана разказа си, като започна с убийството на търговеца и свърши с прибирането му от бавно потъващата лодка. Няколко пъти близо до края спря, за да надвие сълзите си, но никой не проговори, докато не приключи.
После внезапно майстор Кугал извика:
— Оставил си моя внук да умре!
Беше се надигнал от възглавницата си, но Зусара го стисна здраво за ръката и каза тихо:
— Кугал.
В гласа му имаше достатъчно властност, за да накара майстора с бичия врат да се поколебае и да седне отново.
Хату не разбра дали думите на Кугал бяха въпрос или обвинение и запази мълчание. От един ъгъл зад майсторите някой каза:
— Не мисля, че е имал някакъв избор, Кугал. Според това, което каза Хату, Донти вече е бил мъртъв преди да го освободят.
Изведнъж Хату осъзна, че говори Реза, преобразен от облеклото и сенките толкова, че Хату не го беше познал, когато бе влязъл в стаята.
Зусара кимна в съгласие с най-младия си син.
— Тогава защо са го оставили жив? — попита сърдито Кугал, сочеше Хату. — Защо е бил освободен от онези вещици?
— Много добър въпрос — каза Зусара. Кривна леко глава към сина си и добави: — Ще трябва да поразсъждаваме по това, нали?
Реза излезе напред и махна на Хату да го последва навън. Слязоха по трите стъпала до двора. Отвън на каменна пейка седеше и четеше някакви листове майстор Фасария, управителят на Морасел, острова, където Хату бе живял през по-голямата част от детството си.
Хату знаеше, че той винаги чете всеки доклад, отчет или писмо, изпратено до него. Смятаха го за компетентен майстор, станеше ли въпрос за ръководенето на малкото селце Оташу, и главната му задача бе да отгледа децата, които влизаха в полево обучение.
Фамилията му беше малка и беше възможно когато Фасария умре родословната му линия да свърши и владенията му да се вземат от друга фамилия. Идеята, че друг майстор може да поеме Морасел, изглеждаше странна за Хату. Макар във всяко място, което посещаваше, усещането да беше различно, Оташу го усещаше като… дом. Не можеше да си представи малкия остров без грижливия надзор на майстор Фасария.
Беше се чудил понякога какъв ли е бил Фасария като млад. Никой не се издигаше до ранга на майстор, ако просто е добър администратор. Да си майстор означаваше, че си окървавявал ръцете си, обикновено доста много пъти за много години; и по-важното, означаваше, че си оцелял от нападенията на съперници в Коалтачин, както и на врагове отвън. Човек или се издигаше до ранга, или го наследяваше, но трябваше насилие, за да задържиш това, което имаш. Така ставаше в Коалтачин.
Фасария вдигна очи от листовете си и попита Реза:
— Нужен ли съм?
— Ще ни повикат, ако някой от нас им потрябва — отвърна Реза.
И седна на пейката до Фасария. За Хату остана земята под едно сенчесто дърво.
Майстор Зусара каза:
— Е, това е.
Последва миг мълчание, преди майстор Кугал да каже:
— Той е оцелял и е оставил моя внук да умре! Сигурно крие нещо. Сигурно работи за вещиците!
Зусара познаваше Кугал отдавна; бяха отраснали в едно и също село, тъй че Зусара беше свикнал с гнева му и нуждата му да обвинява други. Но въпреки многото си недостатъци Кугал беше приятел, тъй че Зусара се примиряваше с тях.
— Може би — каза само в отговор.