Чу се друг глас:
— Какво е това, което не ни казваш, старче?
Зусара познаваше насмешливия глас много добре.
— Микиал, не те видях да идваш.
Мъжът в ъгъла се изкиска и отвърна:
— Имаше време, когато щеше да заповядаш да ме набият с камшик, татко, ако ме беше видял. — Висок внушителен на вид мъж на средна възраст излезе от сенките. — Какво е това, което все още не си споделил с нас?
Във въпроса се намекваше идеята, че старият Майстор на майсторите споделя информация така, че да помогне на собствените му цели. Зусара не беше крал в никое отношение, но беше достатъчно умен, за да си осигури мястото на пръв между равните.
— Говорих с ясновидката снощи. Тя прецени, че момчето е сериозна опасност за нас. Той е детето на Огнегривия.
Двама от майсторите и всички наставници не го бяха знаели.
— Невъзможно — промърмори един. — Това е измислица.
— Не само че е възможно, но е истина — отвърна Зусара. — След Великата измяна една дойка във вилата, където семейството на Ланжини чакало новини, видяла идването на вражеските войници, грабнала бебето от люлката и го дала на едно младо момиче, което избягало до брега. Избягало в едно село и дало брошка на един рибар, за да го закара с лодка до мястото на битката.
— Защо ще прави това? — попита Микиал.
Друг майстор каза:
— Изглежда връх на безумието да понесе детето към касапницата.
— Мога само да гадая — каза Зусара. — Може би слугинята е помислила, че бащата на детето все още е в безопасност, че нападението на вилата е било отделно от битката на юг. Ние можем да видим предателството над Огнегривите от гледната точка на историята; тя е имала само миг за това. — Сви рамене. — Или навярно е била подтикната от някакво свойство на магията, за която ясновидката предупреди, този стихиен огън, който гори в момчето.
— Гори… — почна един от майсторите.
Зусара вдигна ръка и го прекъсна.
— Нашата роля в Измяната засягаше битката, не унищожаването на вилата и избиването на кралската фамилия. Научихме за оцеляването на момчето едва след като майстор Фасария прие поръчката на барон Дейлон. — Сви рамене все едно това не е особено важно. — Как е бил отнесен безопасно е любопитно, но няма нищо общо с поетата от нас задача да се грижим за момчето. То…
Майстор Кугал го прекъсна, като почти извика:
— Моят внук е мъртъв, а онова момче живее заради някаква тъмна магия. То е в съюз с онези вещици! Трябва да умре!
Зусара не изпитваше нужда да обсъжда по-деликатните неща и каза просто:
— Съгласен съм, Кугал, но ясновидката предупреди, че при смъртта на това момче би могло да се развихри голямо унищожение. Магията ще потече от него и… — Старият майстор сви рамене. — Дори тя не знае последствията.
— Какво предлагаш? — настоя друг майстор.
— Момчето ще умре, но далече оттук. — На сина си каза: — Доведи Фасария; той чака отвън с брат ти и момчето. — Обърна се към наставниците: — Каквото трябва да се обсъди, е само за майсторите.
Наставниците излязоха и след малко Микиал се върна с Фасария. Той кимна за поздрав и рече:
— Тук съм, Зусара.
— Кажи ни за момчето.
— Той е гневен — каза Фасария без колебание. — Винаги е бил гневен: изгаряше го отвътре още от бебе. Научил се е да го владее, да го крие дълбоко вътре в себе си, но го има. Това е нещо мощно.
— Изгаря го отвътре — замислено каза Зусара.
— Трябва да го убием — извика Кугал.
Фасария изглеждаше изненадан от избухването му, но каза само:
— Не можем.
— Защо да не можем, по дяволите? — извика Кугал още по-силно. Зусара го усмири с жест и след това, сякаш повтаряйки въпроса, се обърна към Фасария.
— Имаме договор и трябва да предадем момчето на лорд Дюмарш следващия месец — заяви Фасария.
— Ти имаш договор, искаш да кажеш — каза Кугал обвинително. — Онази битка беше последното ти задължение на полето и ти забърка всички ни.
— Ти взима своя дял от седемте мерки злато годишно с радост — бе отговорът на Фасария.
— Значи момчето умира — каза Кугал. — Известяваме Дюмарш и приключваме с това. Не е нужно той да научава истината как е умряло. Направи така, че да падне от покрив или да се удави, докато лови риба, все едно. Той изобщо няма да го узнае.
— Ние обаче ще го знаем — каза Зусара. Въздъхна тежко. — Нашата сила не е в богатството ни, нито идва от могъщата ни армия. Нашата сила е в репутацията ни, в това, че сме тайна армия. Не можем да нарушим договор, защото дори едно-единствено неволно споменаване да разкрие някаква двойственост, илюзията, че сме нещо повече от нация на престъпници, ръководеща бандите на половината градове на Гарн, би изчезнала и…