Помълча, после каза:
— Реза е умен, така че не споделяй с него нищо от това, за което си говорихме, а когато Хава се присъедини към вас…
— Хава идва с нас? — възкликна Хату и прекъсна майстор Фасария. Усети се, че е нарушил благоприличието, и добави: — Извинете, учителю. Моля да ми простите.
— Няма нищо. Аз никога не бих ви събрал отново, но може би ще е за добро. На нея ще възложат да те държи под око, така че аз ти възлагам да държиш нея под око.
Погледна Хату в очите.
— Това може би е последното ми идване тук, Хатушали. Със сигурност е последният път, когато ще видя лицето ти. Дано боговете, които почиташ, да са благосклонни към теб.
Протегна ръка и Хату му подаде торбата, а после загледа как старецът се отдалечава към чакащия го кораб.
Дълго стоя вцепенен, после издиша дълго, щом осъзна, че е затаил дъх, обърна се и тръгна към дома на майстор Зусара. Помъчи се да запази спокойствие, но сърцето му се бе разтуптяло от новината, че Хава идва. Искаше му се да затича по улиците.
19.
Промяна във вятъра
Четирите коня забавиха преди да поемат по следващия склон. Следобедното слънце печеше жестоко.
Деклан и Ратиган носеха сламени шапки. На Ратиган беше стара и протрита, а на Деклан — купена, преди да потеглят, от една старица, която ги правеше за работници по лозята, овощните градини и нивите около град Маркенет. Деклан беше благодарен, че Ратиган го бе посъветвал да си я купи, защото жегата наистина беше жестока.
— Погледни нагоре — каза Ратиган.
Деклан погледна и не видя нищо на върха на възвишението.
— Какво?
— Прах. Там има някой.
Още щом Ратиган го каза, Деклан го видя. Облаче прах се вихреше точно над билото и ясно показваше, че там има някой.
— Разбойници ли? — попита Деклан и раздвижи меча си в ножницата, за да се убеди, че може да го извади за миг.
— Толкова близо до границата на Медни хълмове? Едва ли.
Деклан задържа ръката си на дръжката на меча и се помоли наум, ако са разбойници, дано да нямат стрелци. Готов беше да се изправи срещу всеки с меч, но още не беше усвоил хитрината да отбягва стрели.
Щом превалиха билото, видяха войници с униформата на Медни хълмове — червеникавокафяви куртки с черен чук в юмрук, извезан на тях. Деклан беше виждал барон Родриго с такава униформа. Прахът беше вдигнат от няколко фургона, вече отдалечаващи се от импровизирания контролен пункт.
— А, това е хитро — каза Ратиган. — Да не вдигат бариерата на билото, защото всички ще я видят отдалече. — Подвикна на конете и те поеха енергично надолу.
Стигнаха до пункта и един войник, сержант, ако се съдеше по нашивките на гърдите му, вдигна ръка, за да спрат. Ратиган спря и друг войник се приближи, хвана юздите на предния кон и го потупа успокоително по муцуната. Сержантът се приближи.
— Здрасти, сержант.
— Какво карате? — попита отегченият на вид стар боец.
— Оръжия — отговори Ратиган.
— За барона — добави бързо Деклан, щом видя как сержантът се намръщи.
— Ти си младежът от Хълма на Беран, а?
Деклан кимна.
— Казаха ми, че скоро ще дойдете.
— Защо тогава ни спират? — попита Деклан.
Сержантът сви рамене в знак, че знае, но няма намерение да го споделя с тях. Отдръпна се настрани и им махна да продължат.
Щом поеха към Медни хълмове, Деклан попита:
— Какво значи това?
— Не е на добре — отвърна Ратиган. — Идвал съм тук само два пъти и нещата обикновено са спокойни, щом минеш границата. Патрулите и пътните спирания са знак, че нещо не е както трябва. Контрабандисти може би, или търсят разбойници. Става нещо, иначе нямаше да ни спрат.
— Странно изглежда, да — каза Деклан. — Защо толкова далече от града?
— Не знам — отвърна младият колар. — Човек научава най-различни неща, докато пътува. Добиваш усет за това кой къде отива, какви стоки превозват хората. Ако няма неприятности, стоките обикновено са нетрайни, месо и плодове например, но ако има вероятност търговията да се забави, тогава карат чували боб, осолено свинско, неща, които траят по-дълго.
Пресегна се назад и потупа платнището, с което бяха завити мечовете.
— Сто меча? Знам, че майстор оръжейникът на барона умря и мина време, докато намери нов ковач, но ако човек иска толкова много мечове, и то бързо… — Погледна Деклан. — Някой се подготвя за бой, и то голям.
След час видяха напред по пътя човек с прашен сив халат. Подпираше се на тояга и през рамото му беше метната торба. Беше или плешив, или си беше обръснал главата по някаква причина. Щом го наближиха, той се обърна и ги изгледа.