— Просещ монах — каза Ратиган.
— Просещ монах? — повтори Деклан.
— Дават клетва за бедност. Преживява от това, което му дават хората. Татан, предполагам, с тая бръсната глава.
— Просещ монах? — потрети Деклан, щом фургонът се изравни с пешеходеца.
— Човек научава най-различни неща докато пътува, казах ти.
— Монах! — каза Деклан толкова високо, че се чу над трополенето на фургона.
Слабичкият монах се усмихна и ги погледна.
— Благословени да сте, пътници. — Направи благославящия жест, който Деклан разпозна: беше обичаен за свещениците на Татан Чистия, сега наричан Предтечата на Единия.
— Към Медни хълмове ли си? — попита Ратиган.
— Да, братко — отвърна монахът.
— Ако нямаш против да седиш на твърди сандъци, можеш да се возиш с нас — предложи Ратиган. Деклан присви очи и Ратиган му прошепна: — Това е на късмет.
Спря фургона и слабичкият пешеходец се качи.
— Добро правите — рече монахът, след като си намери що-годе удобно място отзад. — Аз съм монах Катариан.
Щом Ратиган подкара отново фургона, Деклан попита:
— Какво те води в Медни хълмове, монахо?
— Волята на нашия бог. Моят орден странства, разнася Благата вест и никога не знам къде ще ме отведе пътят му. Стигна до мен вестта обаче за нова църква, строяща се в Медни хълмове.
— Църква ли? — попита Деклан.
— Храм — прошепна Ратиган. — Църквата на Единия…
— Мислех, че църква наричате своето… — Деклан се усети, че думите му се губят.
Катариан се усмихна.
— Разбирам объркването. Църквата е всички вярващи, едно в дух и ум, ако не и в тяло. Така наричаме и нашите места за поклонение, защото там се събираме заедно.
Деклан кимна все едно че е разбрал, и реши да не разисква повече въпроса. Религиозните работи наистина го объркваха. От оскъдните поучения на Едвалт беше научил, че когато си близо до светилище, пускаш монета в една кутия с надеждата, че това ще ти донесе някакъв късмет. Извън това беше в пълно неведение по въпросите на вярата и предпочиташе да си остане така.
— Откъде идваш, монахо? — попита Ратиган.
— От Соладар. Преди това бях в Джебанг. — Двата града бяха на континента, на изток.
— Какви новини оттам? — попита Ратиган дружески.
— Малко внимание обръщам на клюката — каза монахът и Деклан мигновено реши, че е точно обратното. Докато живееше в Онкон, беше научил, че пътниците често разменят новини и клюки за храна или обслужване. Неведнъж Мариус, ханджията, разменяше храна и пиене, или черга за спане под маса за добра история, за да радва местните и да купуват повече ейл от обичайното.
Деклан кимна, уж съгласен с монаха.
— На кого му трябват приказки, които сигурно са измислени, за да изкрънкат ядене или пиене, нали, монахо?
Лицето на Катариан издаде леко раздразнение, но достатъчно, та Деклан да разбере, че закачката е улучила.
— Е — каза монахът след малко, — един разказ понякога има нужда от малко разкрасяване, за да се изтъкне важността на историята.
Деклан и Ратиган прихнаха и след миг Катариан също се разсмя.
— Искрено казано, монахо — каза Деклан. — Когато работата ни с барон Родриго приключи, с удоволствие ще те поканя да хапнем заедно. — Обърна се към Ратиган. — Къде отсядаме?
— Нямам представа — каза Ратиган. — Мелроуз избираше хановете и не им помня имената. Щом си доставим стоката, ще намерим някой.
Деклан се изненада.
— Мислех, че си бил навсякъде и че знаеш всичко.
— Само претендирам, че съм бил навсякъде и знам всичко — каза свадливо коларят. — Не значи, че е така.
Катариан се засмя.
— Щом имате работа с барона, като приключите в замъка му, излезте през северната порта и завийте надясно към пазарния площад и ще стигнете до един голям хан. Ще го познаете по табелата с три овена, подскачащи на зелена морава. Ако се загубите, попитайте и всички ще ви кажат къде да намерите „Подскачащите овни“.
— Разбрах — каза Ратиган.
— Там ли ще се видим? — попита Деклан.
— Когато пристигнем, аз също имам задължения, но ще ви чакам там след залез и ще приема щедрото ви предложение за ядене.
Катариан и Ратиган се разбъбриха, а Деклан слушаше развеселен. Най-сетне стигнаха Медни хълмове.
— Хубав град — каза монахът. — От седем години не съм бил тук.
— Доста време е — каза Деклан.
— Достатъчно, за да избледнеят спомените ми — каза монахът. — Все още имаше някои стари вярващи, които… вдигнаха врява, когато орденът ми за първи път дойде тук, и макар да не бях от Непреклонната църква, също бях обвинен.