Обърна коня си и махна на Балвен да тръгне до него.
— Греша ли в допускането си, че това може би беше най-импулсивното нещо, което си правил някога? — попита Балвен.
Дейлон сви рамене. После се изкиска.
— Вероятно.
— Ако Лодавико разбере или дори само заподозре, ще обърне армията си и ще тръгне право към Маркенет, за да те обеси на първото дърво, което намери.
— Би могъл да се опита, така или иначе. Ще трябва да отговарям за решението си да пропусна плячкосването на Итра, след като кралят на Сандура като нищо може да подуши неодобрението ми. — Дейлон се изкиска, докато яздеха нагоре по пътеката от брега. — Но дори Лодавико не е чак толкова импулсивен. Не, той ще затаи недоволството си, че се връщам днес у дома. Свободен съм да презирам краля на Сандура, стига да го правя насаме.
Замислен за скорошната си импулсивност, Дейлон се изруга наум, че не беше задържал войската си у дома и да остави съдбата на Итракия и кръвта на един приятел да паднат върху други рамене.
Балвен видя изражението му и разбра какво мисли, но Дейлон бе този, който го облече в думи.
— Може би трябваше да убия детето.
— Въпреки че това може би било най-целесъобразното решение, ти никога не би могъл да убиеш едно безпомощно бебе — каза Балвен. — Убиването на дете на Огнегривите изобщо не е избор, милорд.
Дейлон знаеше, че незаконният му брат е прав. Никога нямаше да може да гледа и прегръща собственото си дете и да не мисли за детето, убито от неговата ръка, особено детето на един предаден приятел. Баронът кимна.
— Прав си, както обикновено.
Балвен се засмя.
— Ако баща ни ме беше оставил да умра…
— Изобщо нямаше да съм намерил човек, комуто да се доверя в домакинството ми — довърши баронът на Маркензас. — Може да си незаконен, но имаме обща кръв.
— За колко още братя и сестри мислиш, че не знаем? — попита Балвен.
Дейлон се изсмя цинично.
— Единственият мъж, когото съм познавал, който да съперничи на апетита на баща ни за хубави млади жени, е Родриго.
— А баща ни не е имал вкус за хубави момчета.
— Имал е няколко, подозирам.
Загледа се в далечината към морето.
— Какво ви безпокои, милорд? — попита Балвен, като пак мина на „вие“.
Дейлон вдиша дълбоко и бавно издиша.
— Може да е след години, но този въпрос далеч не е приключил.
Балвен кимна.
— Този ден може да се окаже полезен. Никой дори и не подозира, че бебето на Огнегривите може да е оцеляло. Е, някои може и да подозират, но ние знаем, че го има. Поверяването му на грижата на лордовете на Невидимите беше… неочакван ход, но би могъл да се окаже голямо предимство.
Лицето на Дейлон се поотпусна.
— Винаги предвиждаш предимството във всяка ситуация.
— Не се тревожете, милорд. Насочете ума си към по-приятни перспективи и оставете тревогите за мен.
— Това е една от причините да те държа при себе си, братко — каза Дейлон.
Мисълта, че това бебе някой ден може да се окаже полезно, го успокои, но мисълта за друго бебе, което скоро щеше да се появи в дома му, го накара да се усмихне широко.
1.
Преминавания и заминавания
Цялото му име беше Хатушали, но всички момчета и момичета го наричаха Хату.
По природа беше податлив на гняв, често едва удържим и бързо избухващ, но точно в този момент Хату упорито се мъчеше да не се разсмее.
Двамата му най-близки приятели лежаха от двете му страни на покрива на дюкян с открита фасада, скрити за погледите отдолу от неразгънатия зелен платнен навес. Много се стараеха да не ги засекат.
В компанията на Хава или Донти Хату обикновено забравяше за гнева си. По причини, които така и нямаше да разбере, те му бяха станали приятели въпреки постоянните му изблици на свирепа ярост и все едно се бяха наговорили да направят живота му още по-сложен. Останеше ли сам, Хату ставаше разсъдлив и сърдит, но когато беше с тях, мрачните мисли, които заплашваха да го надвият, го напускаха.
Донти, Хава и Хату бяха получили задача: да наблюдават пазара и кой идва и си заминава. Донти държеше да съпроводи сцената с по някой нелеп коментар, който нямаше нищо общо със задачата им, но това заплашваше да издаде позицията им на търговеца в дюкяна долу, докато приятелите му се мъчеха да не избухнат в смях. Една от многото дарби на Донти беше язвителното му остроумие, но често му липсваше усетът за подходящия момент, което му носеше прилична доза порицания, дисциплинарни дежурства и бой.