— Никога не бях виждал такъв град — каза Деклан, искрено удивен и наистина объркан. Не беше от прекалено свенливите: отрастването в селски район означаваше ранно въвеждане в секса, а селските момичета бяха помогнали, когато стана на нужната възраст, но гледката на секс, пиене и бой на открито го стъписа.
Ратиган се ухили.
— Ти само почакай да се стъмни.
— Не съм сигурен, че искам — отвърна Деклан и се засмя.
— Онова място, където оставихме монаха, изглеждаше малко по-цивилизовано — подхвърли коларят.
Стигнаха до замъка. Портата беше отворена, но ги спря часовой с вдигната ръка.
— По каква работа?
— Оръжия за барона — отвърна Ратиган.
— Закарай ги в двора на конюшните и ще видиш оръжейницата точно пред теб. — Махна им да продължат и извика на един войник: — Предай на майстор оръжейника! Оръжия!
Посочи фургона и войникът кимна, обърна се и затича.
Слънцето се смъкваше на запад и сенките се удължаваха, тъй че мрачната грамада на замъка потъваше в още по-дълбоки контрасти на тъмно и светло. За Деклан това бяха сгради, вдигани сякаш безразборно; и да беше имало някакъв план, не беше различим.
Над замъка господстваше централна кула, но стените ѝ, зданията около нея и по-ниските кули като че ли бяха построени безразборно. Деклан видя мъже, забързани по една или друга задача. Мяркаха се и слуги, и хора от града, но общо взето замъкът на Медни хълмове не изглеждаше като истински замък.
— Голяма грозотия, а? — каза Ратиган и Деклан се засмя. Коларят умееше да сече до сърцевината на проблема.
Стигнаха до оръжейницата и един широкоплещест мъж излезе да ги посрещне. Ивица рошава сива коса обкръжаваше темето му, сива като веждите и мустаците му, които приличаха на четка. Всичко у него изглеждаше старо, кораво и изпитано. Държането му подсказа на Деклан, че това е човек, с когото не искаш да си имаш разправии: стане ли беда, ще трябва да го убиеш преди той да те е убил.
— Какво ми карате? — попита той. Акцентът му беше странен за ухото на Деклан, „м“ и „к“ се размиваха, сякаш ги гълташе, докато ги изговаряше. — Аз съм Колин, майстор оръжейникът на барон Родриго.
— Аз съм Деклан, ковачът, карам оръжия от Хълма на Беран — отвърна Деклан, след като слезе. — Баронът ми даде поръчка преди четири седмици.
Отиде да развърже платненото покривало и в този момент осъзна, че всъщност е чувал акцент като на Колин. Майстор оръжейникът беше кес’тун, от планинския народ на север. Те бяха легендарни планински бойци, яростно независими и обвързани от код на честта. Да се намери един от техните войници на служба извън планините им беше рядкост, но щом дадяха клетва за вярна служба, щяха да умрат за своя господар.
Деклан отметна платнището, качи се във фургона, отвори първия сандък, извади един меч и го подаде на оръжейника.
Той го завъртя опитно, за да прецени баланса му. Прости мечове се правеха бързо и често им липсваше баланс. Твърде много тежест при дръжката — и нямаше да има достатъчно сила на удара; твърде много тежест в острието — и ръката щеше бързо да се уморява.
— Донеси ми железен прът — заповяда майстор оръжейникът и когато войникът дотича обратно, посочи близкия дръвник и каза: — Сложи го там!
Войникът още не беше пуснал пръта, когато майстор оръжейникът замахна и го посече по средата. Наложи се да дръпне силно, за да издърпа острието от старото втвърдено дърво, след което огледа ръба. Прокара палец по него, кимна, после се усмихна на Деклан и възкликна:
— Гюур! Добро оръжие! Колко поръча баронът?
— Четирийсет — отвърна Деклан.
Майстор оръжейникът се намръщи.
— Трябват ни повече. За колко време ще изковеш още четирийсет?
Деклан сви рамене.
— Още месец, може би малко повече, плюс времето за път. — Огледа се. — Мислех, че баронът просто попълва запасите ви, докато намери друг майстор ковач.
— Още не е намерил. Всички добри ги взеха на изток да работят за Сандура. — Погледна меча на кръста на Деклан и рече: — Знаеш ли как да използваш това, или е само за показ?
— Достатъчно добре знам, щом го нося — отвърна младият ковач, зачуден какво предстои.
— Извади го — каза майстор оръжейникът. — Искам да видя какво знаеш.
Деклан не искаше да спори, а и искаше да му се плати, тъй че кимна, извади меча си и каза:
— Хайде да свършваме с това. Пътят беше дълъг.