Старият майстор оръжейник се усмихна малко криво.
— Стига някой да се грижи за кура му, не му пука къде отива златото му. Той е като баща си, макар че старият барон не беше толкова похотлив. Все пак ние сме процъфтяващо баронство и мога да гарантирам, че ще ти се плати добре. Значи още една поръчка като тази. — Сниши глас. — И четири меча като твоя.
— Четири?
— За барона, за двамата му синове и за мен — каза оръжейникът. — Видях как един добър боец умря, защото мечът му се строши срещу по-слаб противник. Няма да съм верен слуга на моя барон, ако не направя тази поръчка.
Деклан кимна. Вече знаеше, че ще има проблем. Четири меча щяха да изчерпят запаса му от специалния пясък, който Едвалт му бе дал. Е, щеше да мисли за попълването му след като изпълнеше тази поръчка.
— Колко? — попита Колин.
— За четирийсетте меча същата цена. За четирите — двойно на това.
Колин се намръщи.
— Двайсет към едно? — Поклати глава, после кимна. — Добре, разбрахме се.
— За колко време?
— Колкото се може по-скоро — каза Колин, обърна се и излезе.
Деклан се върна на масата и видя, че Катариан чете някаква бележка.
— Какво е това? — попита го.
— Писмо от един прелат на новия епископос в Маркенет. Призован съм.
— Призован? — попита Ратиган.
Монахът сви рамене.
— Необичайно, но не и нечувано. Все пак не е приятно просто да хукна обратно откъдето дойдох.
— Можеш да се возиш с нас, ако искаш — каза Деклан.
Ратиган изглеждаше на ръба да възрази, но Деклан го прекъсна:
— Трябва да се върна до Хълма на Беран и оттам да ида до Маркенет.
— До Маркенет? — попита Ратиган. — Смятах да взема някакъв товар на юг. Не обичам да пътувам празен.
— Ще ти платя — каза Деклан. — Имам друга поръчка, а времето е важно. — Даде знак на една минаваща слугиня за още пиене, и вдиша дълбоко. Още четирийсет меча и четири специални оръжия и щеше да има достатъчно злато да доизплати каквото дължеше за ковачницата, да направи подобренията, които искаше да направи, и да задели достатъчно да… Нещо го жегна в стомаха.
— Да се оженя — измърмори той на глас.
— Какво? — попита Ратиган.
— Нищо — отвърна Деклан. — Просто съм уморен.
Мислите му се върнаха към Гвен. Усмихна се. Най-сетне извиненията му бяха свършили.
20.
Изненади и пътуване
Хату подклаждаше пещта, като държеше под око цвета на въглените, както му беше показал ковачът. Досега беше работил само на малка ковашка пещ, два пъти, и смяташе работата за досадна, но когато се върна от пристанището, Микиал му бе казал да си намери работа, докато се приготвят да тръгнат на път до баронството Маркензас. Не каза кога — просто да си намери място в града близо до кейовете и да е готов за тръгване всеки момент.
Това не беше необичайна заповед, давана на ученик, тъй че не изненада Хату, но фактът, че нищо не се спомена за онова, което бе разказал на Съвета — за Сестрите на Дълбините, участта на Донти или за трите кораба, които ги бяха тласнали към онзи ужасен остров, — го глождеше и го правеше по-склонен към мрачни размисли.
Беше намерил една малка ковачница близо до пристанището, където имаха нужда от чирак, тъй като техният — тъпак на име Турхан — беше успял да премаже лявата си ръка с чук преди няколко дни и нямаше да може да работи още няколко. Беше идеална ситуация за ковача, на когото се каза само, че един ученик трябва да поработи, докато напусне. Тъй че Хату беше заел мястото на чирака за няколко дни, въпреки че никога не беше работил за истински ковач.
Беше нормално на учениците да им се казва само каквото трябва да знаят и когато трябва да го научат, но тази практика разпалваше гнева на Хату повече от обичайното. Това, както и приказките на майстор Фасария, които се противопоставяха на казаното му от майстор Зусара, съчетано с очакваното пристигане на Хава му носеше редуващи се изблици на раздразнение и замайващо очакване. Нужна му беше всяка частица самообладание, за да не изригне при най-малкото раздразнение, а тъй като Турхан беше наистина голям глупак, за Хату това си беше борба.
Все пак работата, която беше намерил, беше възможно най-добрият избор. Това беше единственото, което го задържаше да не удари противния чирак. Нямаше да понесе официално наказание за удрянето на момчето, но нямаше да получи топло място за спане и никаква храна и щеше да си спечели неодобрението на Микиал, че не се е справил с това, което му е казано да прави, и да не се набива на очи.
Работата на нивите или гледането на стока — черна работа, за която Хату нито имаше усет, нито му допадаше — бяха единствените му други възможности, тъй че бе избрал ковачницата.