Хату учеше новите умения бързо и макар да беше отегчителна, работата му даваше топло място за отдих, въпреки че Турхан хъркаше, а и използваше всяка възможност да го подразни. Беше по-добре, отколкото да е на полята със стока или в някое претъпкано спално на земеделски работници.
Другото, което отклоняваше Хату от мислите, които го тревожеха, беше самата ковачница. Макар поддържането на огъня да беше голяма скука, Хату се възхищаваше на това как ковачът взема нажежен метал и го оформя в полезни неща. Не разбираше защо регулирането на температурата на въглените се смята за толкова трудно — можеше да го прави с лекота, почти без мисъл. Просто знаеше къде и кога да добави въглищата, кога да ги разбърка и кога да духа с меховете. Наблюдаването на работата на ковача бе поучително и всеки ден Хату забелязваше и научаваше нови неща, които нямаше да забрави никога.
По-лошо беше нощем, докато лежеше в тъмното и се опитваше да заспи на твърдия под — умът му се връщаше към разговора му с майстор Фасария и той се бореше с въпросите, които възникваха от него, и не можеше да престане да мисли какво ще се случи, когато дойде Хава.
Според традициите на Коалтачин и повечето други нации в Северна и Южна Тембрия Хату скоро щеше да бъде смятан за мъж, защото седемнайсетият му рожден ден наближаваше — или поне денят, който му бе определен от майстор Фасария. Хату може и да беше навършил вече седемнайсет и да не го знаеше.
Много от учениците, с които се бе обучавал, вече работеха като водачи на екипи, помощник-главатари на банди или ставаха сикари. Някои от по-големите вероятно бяха вече капитани. Хату скоро щеше да остави Коалтачин и всичко, което беше познавал изобщо, зад гърба си. Каквито и направления да очакваха другите ученици, всички бяха определени. Хату се изправяше пред неизвестното. Стараеше се това да не го плаши — беше обучен да се грижи за себе си не по-зле от всеки друг младеж на неговата възраст, — но въпреки това се чувстваше несигурен и това заплашваше да разпали отново дълбоко заровения му гняв.
Турхан влезе в ковачницата и хвърли поглед на жарта.
— Добре. Не се налага да надничам непрекъснато над рамото ти. — Потупа дружески Хату по рамото и добави: — Не ставай прекалено добър, иначе майсторът ми ще вземе теб, а мен ще ме изгони.
Хату сви рамене и се усмихна насила. Турхан беше толкова тъп, че дори чувството му за хумор беше тъпо.
— Не се тревожи. Не съм роден за ковач — каза Хату.
Турхан се усмихна.
— То да си ковач не е за всеки. — Сгъна пострадалата си ръка.
— Все едно, бездруго до още ден-два ще мога да се върна на работа.
— Чудесно — каза познат на Хату глас зад тях.
Той се обърна. На прага на ковачницата стоеше Хава.
— Реза те вика веднага — каза тя.
Стомахът му се стегна от начина, по който му се усмихваше. Опита се да не се ухили глупашки, но успя само отчасти.
— Идвам.
И докато се мъчеше да измисли какво още да каже, тя се обърна и тръгна.
Турхан се изкиска.
— Е, щом син на майстор има нужда от теб, предполагам това значи, че трябва да се връщам на работа веднага. Успех, Хату.
Хату го погледна и кимна.
— Ъъ… И на теб.
И забърза към вратата, решен да се овладее, докато стигне мястото на срещата до градския пазар.
Щом излезе, едва не се блъсна в Хава, която го прегърна и го притисна силно до себе си. Прошепна му с едва сдържано чувство:
— Липсваше ми. И чух за случилото се. Донти?
Мисълта за Донти бе като студена вода, лисната в лицето му.
Хату вдиша дълбоко и отвърна:
— Не знам. Вероятно… си отиде.
Тя се отдръпна и изписа традиционното стоическо изражение на лицето си.
— Когато сме сами, ще ми разкажеш какво всъщност се случи.
Поведе го по една оживена улица, където хората се приготвяха да затварят дюкяните, и Хату осъзна, че бързат, защото Реза иска да хванат вечерния отлив.
Щом ги видя, Реза метна на рамо пътната си торба, кимна късо и каза само:
— Хайде.
Докато бързаха, Хату хвърли кос поглед към Хава и видя, че е впила очи в гърба на Реза. Тя не знаеше къде отиват.
Хату знаеше. Отиваха към кейовете и ако се съдеше по бързината, с която вървеше Реза, нямаха много време преди корабът да отплава.
Каквото и да чакаше Хату, започваше сега.
Хату лежеше в един хамак, напълно изчерпан след цял ден работа и оскъдна храна. Бяха му наредили да се качи на такелажа веднага щом потеглиха, а на заранта му казаха да остане горе, тъй като не им стигаше работна ръка. Беше останал и с дневната смяна чак до вечеря.