Реза им беше казал съвсем малко за пътуването им до Маркензас, освен че Хава ще се представя за малката Реза и ще спи в неговата каюта. Хату щеше да се води за негов чирак и щеше да отработва превоза си с екипажа.
Корабът, „Одалис“, беше истинска развалина. Хату не знаеше кой майстор го притежава, но предполагаше, че вероятно е Ордан, който беше прословут със стиснатия си нрав. Платната отдавна бяха за подмяна, за въжетата да не говорим.
Ясно беше, че е взето решение да пътуват по възможно най-невзрачния начин. Маскировката бе начин на живот в Коалтачин, тъй че това решение не изненадваше Хату, но той съжали, че не бяха на кораб в малко по-добро състояние.
Една странност, която беше забелязал след като бе горе няколко часа, беше, че си имат спътник. Друг кораб беше напуснал пристанището почти веднага след техния. Задържаше се достатъчно далече назад, за да изглежда, че е съвпадение в курса, но достатъчно близко, за да окажат помощ бързо, ако възникне нужда. От това, което Хату бе видял след като напуснаха острова, това беше боен кораб, преструващ се на пиратски, което означаваше, че целия екипаж са нокусара, всеки моряк — обучен сикари. Платната бяха стари и потъмнели, но корабът плаваше високо, което значеше, че няма товар — от пиратите се очакваше да връщат плячка в Коалтачин. И не беше вдигнал всичките си платна — горните бяха свити, тъй че можеше да развие повече скорост, ако се наложеше. Хату не знаеше причините да ги следва, но и не го интересуваше. Просто се радваше, че помощта е подръка, ако се наложи.
Вече бяха навлезли в Теснините. Хату се надяваше, че наближават крайната си цел, тъй като храната беше гадна и капитанът назначаваше само две смени, тъй че беше на смяна от зори до залез-слънце. Въпреки цялата тази мизерия изпитваше странен проблясък на щастие, понеже Хава беше с него и щеше да продължи с него до Маркензас. Сигурен беше, че някъде по пътя ще намерят време да поговорят. Искаше да ѝ разкаже за Донти, защото тя беше може би единственият човек, който можеше да разбере загубата му.
Докато се мъчеше да се унесе в сън, един спомен дойде неканен. Беше един горещ и душен ден, тренировка с Долцет, бойния наставник. Класът беше капнал от умора, преди да ги разделят на двойки за упражнения и, докато приключат, някои от тях бяха в риск от топлинен удар. Хату знаеше, че учителите разбират докъде може да натоварят учениците. Все пак имаше моменти, когато имаше чувството, че изискват повече, отколкото един ученик е способен да даде; но на желанието за облекчение винаги се противопоставяше страхът от провал. Беше по-добре да припаднеш, отколкото да помолиш за почивка.
Имало беше повече от сто деца в селото, когато Хату беше съвсем мъничък, а в края на времето му на Морасел бяха останали само двайсетина. Не му беше станало ясно, докато не стана по-голям, че децата, които изчезват, са тези, които се провалят на тренировките. Разочароваш учителите и те махат, пращат те в някое друго село или град за кърска работа или, ако имаш късмет, за чирак в някой занаят.
Помнеше деня, в който всичко сякаш се промени. Тъкмо беше навършил дванайсет и животът изведнъж беше станал объркващ. Не явните физически промени, израстването на косми, разширяването на раменете и надебеляването на гласа. Беше виждал как други момчета започват преобразяването си в мъже, тъй че когато тялото му започна да се променя, знаеше, че това е естествено.
Това, за което не беше подготвен и за което никой не говореше, особено другите момчета, бе как го карат да се чувства тези промени. Имаше странни сънища; съзнанието му се променяше и пороят от чувства бе толкова нов, че понякога се боеше дали не полудява.
Вечната борба с гнева, със заплашващата да изригне ярост, изискваше повече бдителност, повече енергия, и беше още повече загадка, отколкото преди. Имаше моменти, в които се чувстваше готов да се разплаче, а нямаше никаква причина за това, също както имаше моменти на неочаквана радост, без никаква явна причина.
Реалността на превръщането му от момче в мъж често беше съкрушаваща и той откри, че хаосът и сблъсъкът са добре дошли отвличания от нея. Не мислеше много за това, то по-скоро беше нещо, към което прибягваше за спасение. Наблюдаваше другите момчета, но те изглеждаха спокойни, изобщо не показваха чувствата, които го измъчваха.
Сега разбираше, че отговорът е прост: дори онези, които се проваляха и биваха отпращани, имаха определено бъдеще — щяха да научат занаят, да намерят съпруг или съпруга, да се оженят, да имат семейство… или може би дори да умрат; нямаше никаква несигурност.