След като Хату излезе, Реза каза на Хава:
— Майстор Ренгара има екип в Маркенет. Ако не успеете да намерите Бодай, каквато и да е причината, идентифицираш някого от екипа на Ренгара и им казваш кои сте. Кажи: „Нося съобщение от нашия дядо за вашия водач“. Щом останеш насаме с който там ръководи екипа на Ренгара, казваш просто: „Праща ме дядо“. Ако те питат след това, повтори фразата още два пъти. Кажеш ли я по-малко от три пъти, ще те убият на място като шпионин. Разбрано?
Тя кимна, след което попита:
— После какво?
— Ако можеш да останеш с Хатушали, остани. Ако не можеш, опитай да разбереш къде го отвежда Балвен. Помоли екипа на Ренгара за помощ, ако ти потрябва. Дръж под око Хату и го следвай колкото може по-отблизо, без да те разкрият. Открий какво иска баронът от Хату и ако можеш, поддържай някак връзка с него.
Погледна я и добави:
— Да, накарай го да иска да е близо до теб. Той те харесва, знам.
Обучението помогна на Хава да не издава никаква реакция. Знаеше, че Реза подценява чувствата на Хату към нея и нейните чувства към него.
Майсторът отново замълча за миг, а след това каза:
— Събери каквато информация сметнеш, че би могла да е интересна, от Хату, какво прави баронът, всичко от потенциална важност. Ако сметнеш, че нещо е наистина важно, намери шефа на екипа на Ренгара и предай съобщението чрез него.
След това я изгледа сурово, сякаш я преценяваше. Беше показала твърдост и талант, но все още беше неопитна и обикновено нямаше да са ѝ възложили мисии без надзор до още няколко години. Гледаше я съсредоточено.
— Рано или късно ще получиш нови заповеди: или ти, или член на екипажа на Ренгара ще трябва да убие Хатушали.
Очите ѝ леко се разшириха при думите му и тръпка премина по тялото ѝ, но обучението отново ѝ помогна да прикрие чувствата си. Знаеше, че Реза ще забележи нещо, затова кимна, за да покаже, че е разбрала — и за да избегне погледа му.
— Добре — каза Реза. — Сега стой тук, докато говоря с капитана за нов курс.
Излезе, а Хава, със замаяна глава, просто седна на постелята си. Нямаше абсолютно никаква представа какво да прави.
21.
Прекъснато кротко пътуване
Катариан завърши поредната си история и дори Ратиган се разсмя. По пътя на юг монахът бе доказал цената си като спътник, умеещ да забавлява, както с истории, така и с шеговитите си наблюдения над живота. През пътуванията си бе натрупал цяло съкровище от анекдоти и прозрения за човешкото състояние и изобщо не се притесняваше да ги сподели.
Деклан бързо реши, че монахът му харесва, независимо от разногласията им по въпросите на вярата. Макар и да не беше настоятелен в придържането към вярата в Единия, както бяха други членове на Божията църква, както вече я наричаха, Катариан все пак беше твърд във вярата си. Деклан, от друга страна, беше ако не незаинтересован, то несклонен да мисли много за религията. Като стария си майстор, той гледаше на хвърлянето на монета в молитвеното блюдо по-скоро като на задължение, отколкото на импулс, подтикнат от силна вяра във възможната намеса на някакъв бог в негова полза. Както Едвалт беше казал веднъж: „Ако някой бог ми помогне, не бих имал нищо против, но също така бих се изненадал“.
По някаква причина Деклан намираше идеята зад Единия бог дори за по-абстрактна и отдалечена от смътния усет на Едвалт за вярата. Този бог, както се твърдеше, отговаряше за всичко. Старите богове някога бяха поддържали ред, всеки си имаше сфера на отговорност, за морето, за климата, за късмета, за всичко, което човек би могъл да си представи, но този Един… Деклан се чудеше как, ако отговаря за всичко, може да направи каквото и да било.
Ратиган беше откровен атеист, с почти презрително отношение към религията. С човек като Катариан най-вероятно щеше да е в безопасност от всякакъв вид наказания, но ако други го чуеха, като онези войници с белите щитове в Медни хълмове например, щеше да е друга история. Новините от изток говореха за още повече изгаряния на еретици, докато Сандура разширяваше влиянието си. Ако от изток идваше беда, както вече допускаха мнозина, с нея явно щеше да дойде и не толкова толерантно отношение към неверниците.
Деклан реши, че когато дойде подходящият момент, ще поговори с Ратиган. Младият колар, изглежда, не разбираше, че бързо приближава денят, когато думите може да качат човек на кладата тук на запад. Понякога беше един от най-дразнещите хора, на които Деклан изобщо се беше натъквал, но беше станал добър приятел, надежден и верен, въпреки непрекъснатите си оплаквания и общо взето кисело отношение към живота. Деклан не искаше да го види мъртъв затова че не внимава какво говори.