Хатушали се помъчи да пренебрегне коментара на приятеля си, а Хава просто затвори очи и отпусна чело на лявата си ръка: и двамата се мъчеха да не слушат Донти. Хату можеше да го направи по-лесно от Хава.
Пазарният площад беше оживен: рибари, селяни, търговци и пътници запълваха всяко кътче на градчето. Пристанищно беше всъщност част от град Корбара, главното пристанище на Коалтачин. Центърът на Кралството на нощта беше големият остров, но то се разпростираше и на десетина по-малки острова, приютили много рибарски селища, селски общини, малки крепости и пристаните за огромната флотилия търговски и бойни кораби.
Тримата ученици се радваха на екскурзията — учителите им рядко ги пускаха за цял ден. Хату, Донти и Хава учеха в едно от многото безименни училища в Коалтачин, на Морасел, малък остров, който също така побираше едно рибарско селце и няколко колиби. Всички, които живееха там, се трудеха под здравата ръка на майстор Фасария.
Хава беше момиче на силните настроения, ведри, както и мрачни, и изпълняваше възложените ѝ задачи без двоумене и непоколебимо. Тъмната ѝ коса обикновено висеше до раменете, но днес я беше стегнала с черно шалче, за да не ѝ пада на лицето. Не беше от момичетата, които повечето мъже биха нарекли хубави, но Хату харесваше външността ѝ: лицето ѝ беше тясно и винаги изглеждаше все едно че е примижала, дори когато бяха вътре, въпреки че зрението ѝ беше превъзходно, както доказваше всеки път, когато стреляше с лък. Устата ѝ беше леко извита надолу при ъгълчетата, но според него тя имаше чудесна усмивка. Беше я познавал през целия си живот. Беше пъргава и силна, а когато Хату започна да се променя от момче към мъж, започна да намира гъвкавото ѝ тяло за още по-привлекателно и дори смущаващо. Беше виждал Хава гола много пъти, защото учениците често плуваха и се къпеха заедно в потока зад училището, но сега понякога да я гледа го безпокоеше, дори повече, отколкото да гледа другите момичета. Точно в момента тя се мъчеше да не се разсмее, от което за Хату ставаше още по-трудно да не се разсмее.
Донти като че ли винаги се усмихваше или се смееше. Като Хава, и той имаше тъмна коса, но неговите къдрици бяха много по-тъмни, граничещи с черното. Беше с широки рамене и по-силен от всички момчета в училището, и по-бърз от всички, освен от Хату и Хава. Когато решеше да се сприятели с някого, нямаха много дума по въпроса. Имаше някаква тиха лудост в неговия подход към живота, готовност да си докара белята само заради възбудата от това. Колкото и мрачен да беше моментът, Донти можеше винаги да измисли шега, често съвсем неуместна, и да предизвика внезапен смях, та дори самата шега да не е особено смешна. Хату се тревожеше за него, но Донти като че ли се движеше през живота без никаква грижа или притеснение. Беше достатъчно прилежен в уроците, тъй че безгрижният му нрав не му носеше сериозни затруднения. Докато Хату обмисляше бъдещето, Донти живееше за мига, като търсеше непосредственото удовлетворение, било то яко пиене или хубаво момиче. И все пак Донти продължаваше да е най-близкият приятел на Хату в училище.
— Вижте — каза Хава и кривна брадичка към главната улица от кейовете до пазара. — Отсреща. Ония четиримата.
Хату погледна натам. Моряци, ако се съдеше по вида им, макар и с нова външност за него. Моряците на Коалтачин предпочитаха торбести панталони от лека тъкан и носеха широки ленени ризи, за да ги пазят от жегата. Хората на Коалтачин обикновено бяха смугли или имаха тъмна кожа, с кафява или черна коса, а тези мъже бяха светлокожи и изгорели до червено бронзово от слънцето. Двама бяха със светлокафява коса, третият беше рус, а последният — червенокос.
— Май са ти роднини — подметна Хава.
Хату въздъхна.
— Тази шега е стара от години.
Само ученици, отраснали заедно с Хату, знаеха какъв е нормалният цвят на косата му. Боядисваше я редовно и често втриваше пръст или мас в корените, преди да я измие и боядиса наново. Изпъкваше сред останалите ученици. Островите на изток от близначните континенти от столетия бяха дом на народ, известен като айгара. Жителите им бяха разнообразни на ръст, но повечето имаха кожа, която лесно придобиваше бронзов тен на слънцето, и коса, която обичайно беше с черен или тъмнокафяв цвят. Имаше и русокоси, но Хату беше един от двамата, които познаваше с червени къдрици. Тъмнокестенявата коса на Хава изглеждаше червеникава само след часове под горещото слънце, но тази на Хату беше уникално медночервена със златисти оттенъци.
— С това ниско чело по-скоро е твой роднина — каза той, което накара Хава да се изкиска леко, почти съжалително, а Донти поклати пренебрежително глава и каза: