Пътуването на юг като че ли продължаваше по-дълго, отколкото при идването на север, или поне Деклан имаше това чувство. Готов беше да се обзаложи, че това е по-скоро заради очакването да види Гвен, отколкото заради някое реално забавяне. Една чудовищна гръмотевична буря ги бе принудила да се задържат в едно село за ден, после газенето през дълбоката кал, докато връщащото се слънце не изсуши пътя. Иначе пътуването беше спокойно и се движеха с добра скорост.
Деклан се замисли за решението си. Тревожеха го три неща: първо, необходимостта да бъде финансово стабилен, преди да поеме отговорността за семейство, а този проблем щеше да се реши след като завършеше поръчката, дадена му от майстора оръжейник на Медни хълмове. Второто беше желанието да намери жена, която да го възбужда като Роз; накрая реши, че това не е невъзможно. Роз беше такава, каквато беше, заради живота, който беше живяла, пътуването и изпитанията, и връзките си с мъже. Реши, че се е самозалъгвал с мисълта, че е бил по някакъв начин уникален в живота ѝ. Най-сетне, той просто беше несигурен, а сега осъзнаваше, че държи много на Гвен и че тя няма да чака вечно.
— Какво е онова там? — попита Катариан.
Сочеше на изток, където се вдигаше прашен облак.
— Ездачи — отвърна Ратиган. — Ако са разбойници, това, че сме без товар, може да ни опази да не ни убият, освен ако не са кисели. — Без да откъсва очи от приближаващия се облак прах, попита Деклан: — Златото ти добре ли е скрито?
— В кутията, която си завинтил под капрата, между дъските. Сложих моето при твоето.
— Как разбра, че имам тайна кутия там? — попита Ратиган и извърна очи към младия ковач.
— Колко точно фургони като този мислиш, че съм поправял през живота си?
Ратиган се ухили.
Ездачите се появиха точно на кръстопътя — десетина-петнайсет мъже, яздеха в отмерен галоп.
Явно бяха наемници, защото не носеха нито табарди, нито отличителни знаци, а бронята и оръжията им бяха най-различни. Подминаха фургона, без да му обръщат внимание.
— Не завиват към Медни хълмове — каза Деклан.
— На запад отиват — каза Ратиган.
— И сигурно са тръгнали за някое пристанище — предположи Катариан.
— И за какво ли? — зачуди се Ратиган.
Деклан поклати леко глава в знак, че няма представа.
— Ако са се забързали на изток, с кораб би било по-бързо — каза Катариан. — Северното крайбрежие ще е покрито с лед до няколко седмици, тъй че пътят е през Теснините.
— През Теснините — повтори Деклан, мислейки за Онкон, и за първи път от седмици се зачуди как ли са хората, които познаваше.
— Война сигурно — каза Катариан.
Ратиган кимна.
— Някъде на изток. Но ако местните наемници са хукнали да се бият за злато, значи ще дойде и насам.
Деклан помисли за поръчката, която бе получил за мечовете.
— Да, сигурно ще дойде.
Гвен поклати глава, за да накара Деклан да спре да говори. Беше се върнал достатъчно рано предния следобед, за да дойде и да я помоли да се омъжи за него. Беше казала „да“ още преди да е успял да довърши и настоя да намери баща ѝ, преди в гостилницата да е станало оживено.
Тъй че Деклан тъкмо беше изломотил почти неразбираема молба за разрешение да се ожени за Гвен и стоеше изнервено в очакване на отговора на Леон. Ханджията въздъхна дълго и драматично, а след това се обърна към дъщеря си.
— Сигурна ли си, че не можеш да намериш нещо по-добро от този тъпак?
Гвен се намръщи и отговори рязко:
— Тате, не бъди зъл! Знаеш, че е единственият от ухажорите ми, когото харесвам.
Мръщенето на Леон се смени с широка усмивка.
— Тогава имате благословията ми — каза той и стисна ръката на Деклан. После дръпна младия ковач към себе си и прошепна в ухото му достатъчно високо, та Гвен да чуе: — Доста време ти отне. Беше обречен още в деня, в който се запознахте.
Деклан се помъчи да не се разсмее, а Гвен изсумтя:
— Обречен бил, така ли?
Деклан отбягна да погледне годеницата си, заклещен между смеха и осъзнаването, че Гвен лесно може да превърне този празничен момент в семеен спор; беше с буен нрав, но силен ум, а пък баща ѝ имаше навика да казва точно това, което да я предизвика.
Вместо това погледна стареца, който седеше кротко в ъгъла — единствения клиент толкова рано следобед. Трудно беше да се определи възрастта му. Беше плешив, освен сивата ивица коса около темето, и лицето му беше набръчкано, но дали бяха бръчки на старост или от сурово време, не беше ясно. Носеше странна туника и панталони с къси крачоли, предпочитани в държавите на изток, а кожата му имаше необичаен бронзов цвят, който Деклан беше виждал само на търговци от Далечните острови.