Выбрать главу

Старецът привидно не слушаше, което беше невъзможно според Деклан, но той остана доволен от вежливостта му. Повечето хора щяха да се смеят на глас.

— А, мисля, че е време за пиене! — каза ведро Леон, мина зад тезгяха и извади порцеланова бутилка уиски. Наля две здрави дози в две еднакви чаши и връчи едната на Деклан.

Гвен стоеше и гледаше, а на лицето ѝ се четеше колкото радост заради това, че баща ѝ бе дал благословията си за брака ѝ с Деклан, толкова и раздразнение, че Леон като че ли бе неспособен дори на най-простичкия акт без жалък опит за хумор, често водещ до неловкост. Знаеше, че баща ѝ няма да ѝ предложи пиене за отпразнуване, тъй като пиенето беше „мъжка работа“, а и освен това тя рядко пиеше и щеше да ѝ трябва бистра глава за работата, докато мъжете седят и пият.

Деклан я изгледа с усмивка, а тя му отвърна с бързо кимване, че всичко е наред, и си позволи почти доловима въздишка на облекчение, че с искането на разрешение е приключено. Деклан се усмихна пак, обърна се към Леон и вдигна чашата си.

Все още не харесваше уиски — предпочиташе бира и ейл, — но Леон всеки път му предлагаше уиски. Деклан вече започваше да свиква с вкуса му и с паренето в устата и започваше дори да може да оценява по-доброто качество, но не беше сигурен дали изобщо някога наистина ще му хареса.

Леон се усмихна и каза:

— Бива го, а? Един нов търговец на границата с Намур отвори дюкян преди няколко години и това е първата му доставка. И не само че е добро, но и цената му е добра.

Деклан кимна и остави вкусът в устата му да се уталожи.

— Мисля, че това е най-доброто, което си ми давал, Леон.

— Е, все пак продавам предимно ейл и вино, но ако ще продавам и уиски, предпочитам да е добро… — Сниши глас. — Особено ако излиза по-евтино. — И се засмя.

Гвен застана до Деклан и каза:

— Зестрата?

Леон се престори на изненадан.

— Зестра? — Погледна Деклан. — Зестра ли искаш, момче?

Деклан не знаеше какво да каже.

Гвен пристъпи към баща си, беше ядосана.

— Няма да си играеш така с мен, тате! — Бодна го в гърдите с показалец. — Мама ми обясни всичко още когато бях малка, и не съм го забравила. Ще ми дадеш каквото ми се дължи!

Леон вдигна ръце в знак на поражение и отстъпи назад.

— Че как иначе! — Ухили се. — Просто исках малко да подразня Деклан.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от тропота на коне отвън, поне петима-шестима конници, ако се съдеше по звука.

— Мили! — извика Леон и момичето изскочи от кухненската врата.

— Да?

— Конници — каза Леон и кимна навън. — Кажи на Питър да прибере конете в конюшнята.

— Да, господарю — каза тя и излезе.

Леон се обърна отново към Гвен и каза:

— Ще вдигнем чудесна сватба. Но ти все още не си женена за този млад глупак, а сега идват клиенти…

Шестима въоръжени мъже, прашни и уморени, влязоха в гостилницата.

— Виж какво е готово в кухнята — каза Леон. Гвен вече се беше шмугнала през кухненската врата преди да е свършил.

Леон пък забърза към склада, за да напълни отново бутилката, която тъкмо беше опразнил.

Мъжете бяха това, което местните наричаха лежати: наемни мечове. Бяха с различни брони, всичките с ниско качество. Четирима носеха щавена кожа над дебели ризи, три без ръкави, четвъртият с шипове на раменете и предпазители от потъмнял месинг. Другите двама носеха плетени ризници.

— Прибираме ли конете в конюшнята? — попита Леон.

Един от мъжете, може би най-възрастният, поклати глава и отвърна:

— Ще тръгнем щом пийнем по едно.

Един се блъсна в Деклан, нарочно, и го изгледа предизвикателно. Беше младеж с тъмна гъста рошава коса и тъмни очи, със странен поглед, който накара ръката на Деклан да посегне към дръжката на меча му.

Преди да са си разменили обиди друг ездач, по-стар боец с прошарена коса и брада, награби по-младия и го тикна към тезгяха.

— Докарай си задника тука, Тайри. Опитваш се да започнеш свада, а още не си се напил дори! Какво ти става?

Деклан изпита усещане за опасност, каквото не бе изпитвал от нападението на Онкон. Поведението на тези мъже бе различно от на повечето наети мечове, които минаваха през Хълма на Беран. Тези дори изглеждаха по-корави от обичайното, със загрубели лица от живот повече на открито, спане на земята без дори палатка, в която да се подслонят. Изглеждаха на една стъпка от разбойничеството, от онзи вид, който пристав или старши би наблюдавал изкъсо или би ги подканил да си вървят по пътя.