Той се засмя.
— Повече, отколкото мисля, че мога да свърша, честно. След като накарам Юсан да почне някои неща, трябва да прескоча до Маркенет и мисля, че ще ми трябва друг чирак.
— Още един? — каза тя. — Ще стане претъпкано.
Деклан се засмя. Не беше помислял за това до този момент. Гвен щеше да се премести при него след сватбата, което значеше, че Юсан ще се изнесе да спи в ковачницата.
— Ще се отбия пак.
— Не, върви да спиш. Връщаш се от път и скоро пак ще пътуваш, тъй че си почини. Ще се видим утре.
Той кимна и се усмихна. Махна на Юсан да тръгва с него и на стареца за довиждане. Докато крачеше към ковачницата, си помисли, че това няма да е последният път, в който Гвен му казва какво да прави.
22.
Внезапни промени в планове и припрени решения
Преходът беше бавен, тъй като капитанът, корав мъж, казваше се Равич, държеше „Одалис“ на курс колкото може по̀ на север, но така, че в същото време да продължава да напредва на запад. Повечето кораби, които бяха видели, се бяха запътили в другата посока, така че освен ако преследвачите им не можеха по някакъв магически начин да устроят засада пред тях, трябваше да се притесняват само да не ги догонят.
През първите три дни след нападението бяха държали оръжията си подръка и стояха на пост свръх обичайните им задължения. Дори Реза прекарваше часове горе да оглежда хоризонта за признаци, че нападателите ги наближават отново.
Забавиха още повече, когато наближаваха Теснините — запушалката, където две издатини суша създаваха толкова тесен проход, че не повече от шест кораба — три на изток и три на запад — можеха да се проврат безопасно едновременно. Високите скали бяха направили това най-ценното място на Гарн, защото който контролираше протоците, контролираше превоза изток-запад през два континента; другите морски маршрути, на север и на юг, бяха толкова трудни и времеемки, че се смятаха за почти невъзможни. Алтернативен сухопътен транспорт щеше да отнема три пъти повече време и щеше да е двойно по-скъп.
Минаваха покрай северната страна на протока, под скалите, от които беше лесно да се нападат преминаващи кораби с дъжд от стрели и камъни. Хату се обърна на юг и видя, че дори опитът да се мине точно по средата на Теснините все пак ще остави всеки кораб в обхвата на катапулти и балисти от двете страни. Всеки, който държеше двете страни на Теснините, щеше да има пълен контрол над протока.
Преобладаващите ветрове и течения минаваха от запад на изток, тъй че на южната страна на Теснините корабите се движеха в грубо права линия, придвижваха се енергично, докато „Одалис“ и другите кораби, поели на запад, въртяха платната често, люшваха се първо наляво и после надясно, странен танц на платна при носа и кърмата. Постоянната нужда да се местят реи и да се скъсяват или удължават платна докараха екипажа до почти пълно изтощение към залез-слънце. Почиваха всяка нощ цяла седмица, което беше добре дошло за целия екипаж, и сега ги чакаше предпоследната нощ, в която трябваше да спрат. Преминеха ли Теснините, каналът бързо се разширяваше, тъй че корабите, пътуващи на запад, можеха да плават и през нощта.
Хава дойде на палубата и застана до Хату. Той предположи, че е разговаряла с Реза. Внезапно и болезнено усети близостта ѝ, щом тя отпусна лакти на перилото и ръката ѝ докосна неговата; трябваше му цялото му самообладание, за да остане неподвижен. Искаше му се да я прегърне, но все още не можеше да рискува екипажът да види и да каже за това на Реза.
— Възхитително е — каза тихо Хава, загледана към скалите, издигащи се на север от тях, и обсипания със звезди небосвод. Дори на техния усамотен остров вечерната мъгла и светлините на селото размътваха небето. Хава се притисна към Хату съвсем лекичко и той усети как се възбужда. Залитна нарочно при първото поклащане на кораба и нарочно си удари коляното в дъските пред тях. Острата болка мигновено прогони всички сексуални мисли.
— Удари ли се? — попита Хава с едва прикрито веселие.
Сълзи от болка бликнаха в очите му, но Хату отговори твърдо:
— Нищо ми няма.
Тя стоеше само на педя от него, гледаше го в очите и се мъчеше да не се засмее.
— Е, случва се. Ще ти мине.
Съжалил, че не бе измислил по-добър начин да озапти възбудата си, той потърка коляното си.
— Да, ще мине…
Трябваше да запомни да стои по-настрана от нея. Искаше му се да е вътре в нея повече от всяко друго момиче, което познаваше, но ако го направеше, рискуваше наказание, дори смърт. Тя го подлудяваше сега, след като беше ясно, че отвръща на чувствата му. Знаеше, че рано или късно ще са заедно, въпреки забраната. Но това, че го знаеше, правеше близостта до нея още по-лоша.