Выбрать главу

— Трябва да го раздвижа — каза той и се закатери по такелажа.

Тя отново се помъчи да не се засмее и отвърна закачливо:

— Ами раздвижи го.

Хату разтри показно коляното си, докато се катереше до върха на мачтата, и седна на малката платформа, която обкръжаваше горната рея. Беше направена да може да се стои на нея, защото поколения наблюдатели седяха на нея с крака около мачтата, докато наблюдаваха хоризонта. Не беше най-удобното място, но поне предлагаше облекчение за уморени крака.

Оставаше час до залез-слънце, когато капитанът щеше да смъкне платната и да хвърли котва. Същото правеха всички в Теснините.

Тъй като Теснините бяха в сърцевината на Съглашението, корабите бяха свикнали на гарантирано безопасно преминаване и Хату знаеше, че освен ако някой не заграби скалите горе, няма голяма заплаха. Всеки кораб щеше да запали фенерите си и да изчака до разсъмване, и да не вдига котва, докато корабът пред него не е потеглил.

Щом слънцето залезеше, щеше да се нахрани, а след това беше на нощната вахта. Предчувстваше, че най-плашещата му задача ще е да остане буден.

Щом навлязоха в най-тесния участък на протока, Хату забеляза, че тук има по-неравни чупки, цепнатини и ерозирали скали. За да се позабавлява, започна да обмисля изкачването си по тях до платото горе. Липсваше му сериозен опит в катеренето, макар че като повечето момчета на възрастта му, му бяха давали някои указания. Беше пъргав и имаше усет за катерене и неволно се зачуди дали наистина би могъл да се изкатери от скалистия бряг до върха. Беше десет пъти по-висока от най-високата сграда, която бе виждал, което щеше да е равно на почти четирийсет етажа — сякаш изобщо можеше да се построи такава сграда, дори катедралата в Сандура се издигаше на по-малко от половината на тази височина.

Небето вече помръкваше и скоро щяха да вечерят, тъй че Хату се плъзна надолу по едно платно и стъпи на палубата, където Хава все още чакаше. Усмихна му се. За първи път напоследък изглеждаше искрено зарадвана, че го вижда.

— Ще ядем ли? — попита тя.

Хату кимна и изведнъж тя се озова до него, бедрата им се докоснаха. Той се поколеба, но запази достойнството си, като ѝ даде знак да тръгне надолу по стълбата пред него.

Седнаха да вечерят. Хава седеше срещу него, а Реза отляво. Говореха малко и Хату беше благодарен за това.

Все пак попита Реза:

— Колко ни остава до порт Колос?

Реза отвърна:

— Ако времето се задържи хубаво, би трябвало да сме там до седмица. Ще излезем от Теснините утре преди залез-слънце, тъй че няма да ни се налага да стоим на дрейф, а оттам теченията и вятърът ще са в наша полза.

Бързо изгълтаха яденето си, тъй като дневната смяна чакаше горе за храната си. Хату кимна на Реза и Хава и стана преди всички други, благодарен, че ще има време да е настрана от Хава.

Изкатери се по такелажа. Докато бяха на котва, само една трета от смяната беше на дежурство — останалите се радваха на рядката нощна отмора. Помощник-капитанът беше доволен, че Хату беше пожелал доброволно да застъпи на пост, тъй като това му спестяваше недоволното ръмжене на онези, които бе избрал за дежурство.

Хату бързо огледа морето и като не видя нищо необичайно, се съсредоточи отново върху непосредствения си повод за притеснение: Хава.

Не беше склонен към самонаблюдение — този тип мислене не се окуражаваше сред обучаващите се на Коалтачин. Склонен беше обаче да изпада в размишления и да се поддава на мрачния си гняв, ако не ангажираше ума си с други неща. Тъй че през годините се беше научил да се подчинява и да действа, без да мисли; единственото собствено мислене, което изобщо беше окуражавано по време на обучението, беше да си умен при изпълнението на заповеди, но без да ги подлагаш на съмнение. Сега, след като се бе научил да владее гнева си, да го държи под контрол, една мисъл се оформи в едно кътче на ума му.

За първи път в живота си Хату надникна вътре в себе си и се запита: „Защо съм такъв, какъвто съм?“.

Слезе на палубата и се огледа за Хава, но тя явно се беше прибрала в каютата при Реза. Хапна набързо и след това се върна на поста си горе, в безмълвната тъмнина.

Смътни звуци придружаваха далечния плясък на вълните в скалите под стръмните брегове и всичко това сякаш целеше да приспи Хату. Умът му се зарея.

Връхлетяха го образи. Дълбоко вътре в себе си откри вечно тлеещия въглен, свързан с неизменния му гняв. Толкова много от оцеляването му беше свързано със способността му да държи този гняв под контрол, да го проявява, когато се наложи, и да го таи заради бъдеща нужда. Беше изтърпял много наказания и безброй дълги наставления от учителите как да го държи под контрол. Спомни си вещиците и щом първото рязко ехо на болка изплува на повърхността, го изтласка настрани и остави изгарящото желание да им отмъсти да освети спомена; за първи път след спасението си можеше да си спомни всяка подробност от пленничеството си безстрастно.