Ехо от спомени за по-ранните му дни закръжи покрай него, спомени проблясваха, идваха и си отиваха, а зад тях беше гневът, опитващ се да лумне в пламък. Глас отпреди седмици се върна в паметта му: „Да мислиш със сърцето си е лудост“.
Думите на Зусара се задържаха в ума му и чувствата, които бе изпитал, когато Хава се притисна в него, се върнаха. Ехото на желание се пробуди в него и той изтласка възбудата си настрани, без да се налага да си удря коляното: вместо това намери в себе си сила, която внесе ред в мислите му.
Желаеше Хава повече от всяко друго момиче или жена; и все пак, докато не я видя в Корбара, не можеше да каже защо. Но вече знаеше. Обичаше я. Всички приказки и песни, които беше научил от малък — че любовта е признак на слабост и глупост, — трябваше да бъдат пренебрегнати. Изгарящата енергия, която усещаше, сякаш бе против това, сякаш подхранваше безумна страст, а не разумна мисъл; но той знаеше, че ако помисли, може да реши това привидно противоречие.
Имаше друго нещо, което трябваше да изследва, осъзна той, способността да настрои ума си върху една задача, докато тялото му изпълняваше друга. Бяха му казвали, че само най-вещите и святи хора могат да постигнат това състояние по своя воля.
Осъзна, че въпреки че ученичеството му е почти приключило, трябва да учи още и още. Даде си сметка, че амбициите му надвишават способностите му. Едва ли беше майстор в каквото и да било. Тъй че тогава, запита се, къде бяха силите му?
Почти потъна в съзерцание, докато размишляваше в какво изобщо е добър, и отмина време, без изобщо да го разбере. Внезапно усети странно притегляне, което можеше да си обясни само като подръпване в ума му.
Огледа наоколо и нагоре и видя нещо като факли на ръба на стръмнините. От това разстояние точиците светлина бяха едва различими, почти невидими, и все пак той знаеше, че са там, можеше да ги види и дори някак си да ги преброи.
Имаше чувството, че сякаш духът или умът му, някой съществен елемент от съществото му, отделен от тялото му, се разширява и търси нещо в тези светлини. Огледа се и внезапно осъзна, че знае къде всяка свещ или фенер гори на кораба, всяко малко пламъче.
Това откъсване от тялото му не му се стори обезпокоително; всъщност усещането бе странно успокоително и го изпълни с топлина, кротко сияние, каквото никога не бе изпитвал. Все още можеше да усеща тялото си, отпуснато и облегнато на мачтата, и усещаше нощния бриз, който шумолеше в платното, и лекото полюшване на кораба. И все пак беше отделен от това и чувстваше как нещо вътре в него приема с охота и привлича блясъка към него.
Неща, които не можеше да опише с думи, се случваха на Хату, неща, които бяха толкова основни, колкото пулсирането на сърцето му или дишането, и все пак както осъзнаваше от време на време сърдечния си пулс и дишането си, така сега осъзнаваше това ново нещо.
Не можеше да го назове. Но знаеше, че е толкова част от него, колкото физическото му тяло. Знаеше, че е пробуждане, нещо, което винаги е било вътре в него, а сега можеше да функционира.
Остави ума си да проследи поток енергия и имаше чувството, че може да го яхне до светлините на ръба на стръмнината над кораба. Остави съзнанието си да бъде притеглено от онази топлина.
Времето спря и сетивата му се настроиха към новите неща, усещания без име, потоци и проблясъци, пулсирания и бавно движещи се вълни. За първи път в живота си почувства отсъствие на разочарование и гняв от тази липса на разбиране. Беше уникално преживяване в живота му.
Погледна надолу. Ръката му, която стискаше въжето, бе окъпана в смътно сияние, като трепкането на лунна светлина, отразена от развълнувана вода. За един кратък миг се почувства на ръба на нещо удивително, а след това то внезапно изчезна.
Хату се сепна и пробуждането бе почти болезнено. Все едно бяха лиснали в лицето му купа студена вода. Усети прохладния бриз върху влажната си кожа, усети бавното полюшване на кораба и за миг ехото на болка го прониза.
Издиша бавно. Внезапно усети нечие присъствие до себе си. Извърна глава и видя Хава само на педя от него, с широко отворени очи и пребледняло лице.