— Ти сияеше — промълви тя.
Той ѝ се усмихна. Заля го усещане за ведрост.
— Знам — отвърна тихо Хату.
Тя бавно посегна и докосна ръката му.
— Какво беше това?
Хату мълчеше. Съзнанието му се разпростираше извън онзи мъничък фокус, на който се бе насладил преди няколко мига. Усещаше, че са сами на тази рея и че има наблюдател на носа, взрян напред, и кормчията, който стоеше на руля. Той явно не бе погледнал нагоре, когато се бе извършило преобразяването на Хату. Защото точно така се усещаше — преобразен.
— Какво видя? — попита Хава. — Изглеждаше сякаш бе окъпан в лунна светлина, но луната не е изгряла. Светлината идваше вътре от теб!
Умът на Хату бавно се отдръпна от блаженството на преживяното към по-прозаичното настояще. Усети как споходилото го неназовимо чувство се изцеди от него и се върнаха обичайните житейски грижи. Усети ръката на Хава, стиснала неговата, и колко близо е тя.
Без да помисли, преди цялото чувство за преживяното да си е отишло, се наведе и я целуна, притисна я дълго до себе си и след това се отдръпна.
Очите ѝ се разшириха още повече.
— Защо ме целуна? — прошепна тя.
— Защото исках — отвърна той.
— Избра най-проклетия момент. — Погледна го в очите. — Винаги си бил най-странното момче, което познавам — каза, а след това се наведе напред и на свой ред го целуна, кратко, не като покана за страст, а като успокоение и признание. Хату го разбра интуитивно, без да му го казва.
Прошепна ѝ:
— Ако някой е забелязал, просто им кажи, че си видяла Огъня на Еразъм.
— Това се случва само когато идва буря — отвърна Хава, макар да изглеждаше облекчена, че имат да обсъждат нещо друго освен току-що случилото се помежду им.
— Значи си сбъркала. Но ако някой все пак е видял, това ще хвърли сянка на съмнение какво е видял. — Присви очи. — Та защо си била на палубата да ме гледаш?
Тя въздъхна.
— Не можах да заспя, нещо ме събуди. — Сви рамене. — Знаех, че си на вахта, и исках да те намеря, за да… Да поговорим.
Той я погледна в очите и се усмихна.
— Променил си се — прошепна тя. — Какво беше онова, което видях?
Хату се засмя тихо.
— Нямам име за него, но беше съвършено.
— Ти си най-странното момче — отново прошепна тя. Погледна надолу да види дали някой ги гледа, а след това отново го целуна. — Много странно.
Той я погали нежно по лицето и каза:
— Ще ми помогнеш да разбера.
Не беше въпрос или молба.
Тя потръпна и без повече думи слезе от реята, бързо се смъкна по фала и кацна леко на палубата до перилото. Вдигна глава към Хату, после забърза към каютата си.
Хату погледна на изток. Небето изсветляваше. Вахтата му щеше да свърши след по-малко от два часа. Огледа на всички страни. Всичко беше наред. В сърцето си знаеше, че е така, защото в този миг беше в мир за първи път в изпълнения си с гняв живот, и всичко бе съвършено.
23.
Събуждане и тревога
Очите на младата жена се отвориха рязко и тя се взря в мигащия пламък в каменния кръг пред нея.
— Намерих го! — прошепна.
Три други послушници седяха на трите други точки на компаса, затворили очи и кръстосали крака, неподвижни на възглавничките на каменния под, с отпуснати на коленете ръце. Всички носеха светлокафяви халати с алени ивици на яките и ръкавите.
Жената, Сабела, беше най-младата и все още притежаваше онази непохватност, която мнозина биха нарекли момичешка. Изправи се и се олюля. Нямаше ясна представа колко време е прекарала в търсенето, но от бавно завръщащото се усещане в краката ѝ трябваше да е било повечето от нощта. Имаше закръглено лице и големи кафяви очи, тъмна кожа и фина почти като пух тъмнокафява коса.
Сестра Сабела забърза от Стаята на Търсещия кръг към стъпалата, водещи към библиотеката, след това се втурна между редиците свитъци и книги и бързо изкачи стъпалата до приземния етаж на Светилището. Стълбището излизаше под стара, но издръжлива арка от промазано платно, пазеща бурите да не застрашат влажните вече по-долни етажи с още вода. Ръб от изправен камък обкръжаваше входа, ръб, в който Сабела се беше препъвала повече пъти, отколкото държеше да си спомня.
Прекрачи леко над високата почти педя преграда и вдиша дълбоко свежия планински въздух. Тъмнината, огряна само от далечни факли, я накара да спре за миг, докато очите ѝ се приспособят. Гледката на светилището винаги предизвикваше благоговение в нея, все едно колко пъти я беше виждала, с отразената ярка слънчева светлина, която караше цветовете сякаш да танцуват по каменните стени, или нощем, когато десетки факли и светлината от високите прозорци му придаваше почти неземен облик.