Постоя за миг, за да се успокои и да надвие подтика да затича несдържано към фасадата, изваяна в скалната стена на планинския връх. Знаеше, че зад нея се издига ниска каменна стена, а на няколко стъпки отвъд нея има пропаст, пропадаща на няколкостотин стъпки до друго плато долу.
Полупокритият двор на просналото се древно здание блещукаше с отразената звездна светлина, след като внезапен гръмотевичен дъжд бе наводнил каменния под. Сабела повдигна полите на халата си и зацапа през плитките локви, за да стигне стълбището до горния етаж. Заизкачва се, докато стигна до входа към етажа, където се намираше жилището ѝ, споделяно с другите сестри, и кухнята, работните зони и вратата за навън. Светилището беше отчасти вгнездено в планинския склон, тъй че източният изход беше на цял етаж над западния.
Забърза нагоре по стъпалата на кулата, докато стигна до предпоследната площадка, на която имаше само две врати. Тази отдясно бе крайната ѝ цел. Почука силно на нея.
Сънен глас отвътре попита:
— Кой е?
— Сабела. Намерих го!
След няколко мига вратата се отвори и мъж на средна възраст с дълга нощна риза застана на прага и изгледа младата жена. Косата му, черна и силно накъдрена, бе опръскана с желязносиво, а кожата му беше по-тъмна дори и от нейната; очите му бяха хлътнали от години четене на томове в тъмни кули и дълбоки подземия на оскъдна светлина. Все още имаше широки рамене — единственото, което бе останало от младежката му сила. Беше мъж с повече години зад себе си, отколкото напред.
— Сигурна ли си?
С блеснали очи и почти разплакана, тя отвърна:
— Да, само за миг, но… сигурна съм.
— Къде? — попита мъжът, вече напълно разбуден.
— В Теснините.
Замислено изражение пробяга по лицето на мъжа и той каза:
— Почакай.
Затвори вратата и след малко я отвори отново, вече с удобни панталони, протрита туника, ботуши и колан от черна кожа.
— Трябва да му се каже — каза мъжът.
Забързаха към последното стълбище до най-горните помещения в древната кула. Мъжът почука на вратата и почти веднага отвътре се чу глас:
— Влез, Денби.
Денби бутна вратата и каза:
— Ние…
— Намерили сте го — каза старецът.
Стаята беше малка, тъй като кулата се стесняваше нагоре от широка основа. Беше претрупана с ръкописи, книги и други неща. Старецът, който седеше зад писалището си, бе с халат подобен на този, който носеше Сабела: светлокафяв на цвят, но с по-широка червена ивица. Елмиш Приор, Първия на Ордена, беше опазил това западащо братство живо през последните двайсет години със силата на своята личност, опита си и ненадминатия си интелект. Беше светлокож, кожата му бе набръчкана като пергамент, с червенини по страните му и старчески петна по ръцете чак до лактите. Въпреки многото си години все още беше подвижен. Стана от креслото си и забърза към вратата.
Излезе бързо на площадката, обърна се към Сабела и каза:
— Покажи ми.
После тръгна след нея надолу по стълбите и през Светилището. Пресякоха двора и тръгнаха по стъпалата към по-долните коридори и до Търсещия кръг. Трите жени, които бяха търсили със Сабела, все още седяха неподвижно и не обърнаха внимание на идването им.
Елмиш подкани Сабела да заеме отново мястото си, застана зад нея и сложи ръце на раменете ѝ. И каза пак:
— Покажи ми.
Сабела затвори очи. Имаше почти съвършена памет, което бе една от причините да се издигне толкова бързо сред послушниците въпреки младостта си. Тяхното общество беше древно, потайно и малко, известно на малцина като Пазителя на Пламъка; но тези, които се отзоваваха на повика му, винаги бяха надарени, някои дори с удивителен потенциал.
Усети присъствието на Елмиш в ума си, за да вижда, докато тя си спомняше момента, в който бе усетила присъствието на онзи, когото търсеха, и да не изтърве нито една подробност. Първия път, когато беше влязъл в ума ѝ, беше толкова изнервящо, че едва не я принуди да избяга от ордена, но сега го усещаше съвсем свойски, като разговор. Имаше необикновени способности, които споделяше само с малцина от ордена.
Когато приключи, Елмиш постоя мълчаливо зад нея. Докато мислеше, държеше лявата си ръка над гърдите си, подпрял десния си лакът на китката си и хванал брадичката си. Странен навик, но тя го бе наблюдавала вече от над три години.
Накрая той попита:
— Можеш ли да го намериш пак?
— Може би — отговори Сабела. — Намерих го само защото… нещо се промени. Ако това се случи отново…