Елмиш поклати глава.
— Няма. Не и по този начин.
Денби погледна другите три Търсещи, които все още бяха в транс, и попита:
— Те нищо ли не усетиха?
Елмиш отрони тежка въздишка, дължаща се само отчасти на дълго безсъние.
— Не сме толкова благословени с вещи хора като някога. Унищожаването на Итракия… — Сви рамене. — Все пак достатъчно от нас сме оцелели.
— Както и детето, явно — каза Денби. Почеса се разсеяно по бузата и добави: — Как не го намерихме за толкова години, след като сега… изглежда лесно?
— Той се променя — каза Елмиш.
— Как?
Елмиш раздвижи ръката си и другите три послушници започнаха да примигват и да излизат от транса си. После каза:
— Постигнали сме много. Благодаря ви. Може да ни потрябвате отново скоро, но засега хапнете нещо и отдъхнете.
Трите млади жени се изправиха мълчаливо, а след това тръгнаха бързо нагоре по стълбите. Щом излязоха, Елмиш каза:
— Като дете… огънят, който гореше вътре в него, трябва да е изгарял много дълбоко.
— Но без нашето обучение как не го е погълнал? — попита Денби.
Елмиш поклати глава.
— Не знам — призна той. — Трябва да е бил гневно дете, но по някакво хрумване на съдбата се е научил да сдържа този гняв. — Сви рамене. — Трябва да го намерим. Тогава ще получим отговора на този въпрос… и на други.
— Какво правим след това? — попита Денби.
— На запад ли отиваше? — попита Елмиш Сабела, за да се увери, че тълкуването му на видението съвпада с нейното.
— Така мисля — отвърна тя. — Почти съм сигурна, че беше на запад.
Старецът помисли над това, след което каза:
— Ако пътува от източната страна на Континентите, или островите, през Теснините, би потърсил пристанище някъде между Съглашението и… Медни хълмове.
Денби го изгледа питащо.
— По-далече нагоре по западния бряг от Медни хълмове или по северното крайбрежие, и би било по-лесно да подмине източния бряг и след това на запад покрай ледените потоци, преди зимата да ги затвори.
Денби кимна късо, приел логиката му.
Елмиш посочи Сабела и каза:
— Стягай се за път. Бъди готова да тръгнеш… — Замълча. — Кой час е сега?
— Два часа до разсъмване — отвърна Денби.
— Значи ще тръгнеш на разсъмване — каза Елмиш на младата жена.
Сабела се поклони на водача на ордена и забърза нагоре по стъпалата.
— Малко е обучавана за светските порядки, тъй че ми трябваш да се грижиш за нея — каза Елмиш.
— Аз ли? — попита Денби.
— Няма друг с нужното умение, на когото да се доверя — отговори приорът. — Твърде много от нас загинаха при Измяната. Малцина извън нашия орден и кралската фамилия знаят, че не бяхме обикновена войнишка част във войската на Итракия. Заместването им отне време и все още сме бледо ехо на онова, което бяхме някога, но криещото дарбите си момче ни даде време. — Протегна ръка и стисна ръката на Денби. — Тя е най-големият ни шанс да намерим момчето… вече млад мъж, предполагам. — Въздъхна. — След като се е разкрил случайно пред нея, може също така да е предупредил други. Не сме единствените, които знаят, че детето на Огнегривия оцеля. — Погледна Денби в очите. — Вземи момичето, следвай я, защитавай я, и намерете момчето. После го доведете тук.
— А след това какво?
— След това започваме да поправяме една ужасна несправедливост.
24.
Пристигане и внезапна промяна на планове
Хату скочи през борда и стъпи на кея; метна настрани пътната си торба така, че да му е подръка, но да не му пречи, и помогна на други двама мъже да завържат бързо въжето за кнехта.
След като носовото въже бе затегнато, погледна назад и видя, че други трима стягат кърмовото въже. Бордовите въжета щеше да остави за постоянния екипаж, тъй като беше сигурен, че веднага щом спуснеха мостчето, Реза първи щеше да слезе на брега с Хава на крачка зад него.
Хату мислеше за случилото се преди няколко нощи на кораба като за пробуждане. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че е нещо, с което вече няма нужда да се бори, а по-скоро трябва да го разбере, да го обуздае и да го накара да работи за него.
През седмицата след като се беше случило, беше имал странни сънища, които го бяха оставяли с мимолетни образи, привидно несвързани и понякога чужди за него; и все пак те гъделичкаха нещо дълбоко вътре в него, някакво смътно разпознаване.
Понякога на повърхността изплуваха образи от времето, когато явно е бил много мъничък, защото около него се извисяваха хора и го вдигаха и носеха. Зърваше за миг небе, пълно с облаци, прелитащо в небето ято птици, чуваше лай на куче, докато някой го носеше към далечна селска къща. Образите бяха ярки на цвят, но смътни на звук.