Други сънища го караха да се чувства все едно е някой друг, на други места, дори в други времена. Погледнал беше в едно огледало и оттам го гледаше престарял мъж, почти сломен от възрастта, и все пак доволен по начин, който Хатушали не можеше да схване. Друг образ беше на млада жена, за която копнееше, но не в сексуалния смисъл; беше някаква дълбока нужда за близост и утеха.
Вместо обичайното безсилие, което изпитваше, сега Хату беше сигурен, че след време ще започне да разбира тези сънища и образи. За първи път в живота си беше близко до това да е в мир, вместо да се чувства като средоточие на безсилие и гняв. Прецени образите като обещание за бъдещо знание, не само отговори на въпросите, които имаше сега, но и на онези, които бе носил със себе си от дете. Беше почти щастлив от перспективата. Просто знаеше, че го чакат по-добри неща. Знаеше го, не се надяваше, и Хава беше огромна част от тази увереност.
Тя като че ли бе забелязала промените в него, макар да не му казваше нищо за тях или за загадъчното му сияние. Просто му се усмихваше по-често. Нито Реза, нито екипажът като че ли не усещаха някаква промяна.
Както беше предвидил Хату, майсторът беше първият, слязъл по мостчето, последван плътно от Хава. Реза му махна да тръгне след тях, тъй че той грабна пътната си торба и забърза да ги догони.
Една част от него, онова, за което мислеше като за „стария си ум“, оставаше нащрек за дебнеща беда, както беше обучен; набелязваше си ориентири, за да може лесно да се оправи на връщане към пристанището. Също така набелязваше възможни пътища за бягство, в случай че ги сполети нещастие и бъдат принудени да побегнат.
Новото му възприятие сондираше, оглеждаше и придаваше важност на това, което виждаше: тривиалното, но забавно, привидно прозаичното, но значимо. Усетът все още се оформяше и Хату не беше сигурен защо се опитва да попие всичко наоколо наведнъж, но точно така настояваше да работи умът му. Новото възприятие му се струваше странно, но не и обезпокоително.
На няколко пресечки от пристанището Реза погледна през рамо и го видя, че е зяпнал.
— Какво има? — попита той.
Хату се огледа небрежно все едно просто разглеждаше забележителностите на града, после се усмихна широко, сякаш Реза току-що беше казал нещо забавно. Хава загря, засмя се високо и след това прошепна:
— Наблюдават ни.
— Знам — каза Реза. — Порт Колос е един от най-дълбоките мравуняци на крадци и убийци на Западните брегове.
Хату кимна и също се засмя уж на някаква шега, но отвърна:
— Не. Това не е улично наблюдение. Тях ги разпознавам веднага. Това е… нещо друго.
— Къде? — попита Реза и го потупа по рамото, уж че одобрява някаква шега.
— Терасата — каза Хату. — Две сгради напред и отляво. Мъж със синя риза и черна шапка с широка периферия.
Реза се засмя престорено и погледна натам, където му бе казал Хату.
— Богове, откъде можеш да знаеш? Не мога да му видя очите, още по-малко да разбера накъде гледа.
— Просто знам — отвърна Хату спокойно. — Той е третият. Наблюдават ни откакто напуснахме кейовете.
Реза не изглеждаше убеден, но каза на Хава:
— Наблюдавай надясно. Хату — ти наляво.
Засмя се пак, потупа пак Хату по рамото и продължиха.
Хату поглъщаше всяка подробност, която виждаше. Докато част от ума му преценяваше най-бързия изход от възможен конфликт, друга част изследваше екзотичните аромати на подправки, носещи се от една близка пещ, или се чудеше защо местните като че ли предпочитат тъмносиньото като преобладаващ цвят в облеклото си. Расите им бяха разнообразни: тъмна кожа, светла кожа, ниски, високи, потомци на планински народ, на тези, чиито предци са препускали из равнините или са бродели из пустините. И въпреки това тези, които сега живееха тук, се обличаха удивително сходно: широки ризи, впити панталони, тежки ботуши за мъжете, по-леки обувки за жените — не сандали, забеляза той; единственото разнообразие беше в покривалата за глави: шапки, шалове или нищо. И при все това използваната тъкан беше тъмносиня.
Докато крачеше след Реза, запомняше откъде минават. Знаеше, че може да намери пътя обратно във всеки момент, въпреки заобиколния маршрут на Реза. Радваше се, че има такива усилени сетива, тази способност да изпълнява многобройни задачи, макар все още да не можеше да го проумее. Беше нова способност и въпреки това някак си позната, сякаш е била част от естеството му през целия му живот.
Ново рязко движение го предупреди, че нещо се е променило, и той каза: