— Какво става?
— Не знам — отвърна чиракът. — Но става нещо важно.
Излязоха навън и видяха оранжево-жълто сияние в небето.
— Пожар! — извика Юсан.
Забързаха към пожара и се вляха в нарастващата тълпа, запътила се натам. Колкото повече се приближаваха, толкова по-силна ставаше врявата и толкова по-разтревожени ставаха Деклан и Юсан. Преди да завият на последния ъгъл вече знаеха, че гори ханът „Трите звезди“.
— Гвен! — изкрещя Деклан.
Хората се заотдръпваха от пътя му. Юсан го следваше по петите. Стигнаха до хана. Горещината беше непоносима. Двама мъже бяха коленичили над паднал на земята мъж. Беше Леон. Лицето му бе плувнало в кръв и Деклан нямаше нужда да го поглежда повторно, за да разбере, че е мъртъв.
— Гвен! — извика пак.
— Мили! — извика Юсан.
Някаква жена наблизо каза:
— Измъкнаха само Леон навън.
Един мъж до нея добави:
— Онези мъже… те май взеха момичетата.
— Кои мъже? — попита намръщено Деклан.
— Шестима бяха — каза трети. — Дойдоха, когато Леон вече се канеше да затваря. Мисля, че се опита да спори с тях, но те го избутаха и той ги пусна вътре. — Погледна мъртвеца на земята и добави: — Винаги би избрал файдата пред боя, макар че не беше страхливец.
Деклан сграбчи Юсан за ръката и каза:
— Иди оседлай два коня.
— Кои коне? — каза младият, видимо потресен.
— Които ще да са. Открадни ги, ако трябва!
След като Юсан затича, Деклан извика:
— Отвлекли са Гвен и Мили! С Юсан тръгваме след тях. Някой ще дойде ли с нас?
Обърна се към един младеж наблизо и викна:
— Мик.
— Да?
— Томас Боуман. Познаваш ли го?
Момчето кимна.
— Всички го познават.
Боуман беше почти легендарен следотърсач в района и му се носеше славата, че някога е бил най-добрият стрелец с лък в Маркензас.
— Кажи му, че ни трябва. Хайде, върви.
Момчето се поколеба, сякаш му се искаше да остане и да гледа пожара, но после осъзна, че го молят да направи нещо важно, кимна и затича.
Няколко души замърмориха за това как ездачите приличали на търговци или на разбойници, или за това, че самите те не били добри бойци, като добро извинение да не ги подгонят, но един мъж излезе пред тълпата. Беше Бергун, едър тип, който често навестяваше „Трите звезди“.
Изгледа мрачно тълпата и заяви с презрителен тон:
— Аз ще тръгна с Деклан. Леон ми беше приятел. Ще помогна да спасим момичетата му.
Други двама вдигнаха ръце и след малко още четирима пристъпиха напред. Всички бяха корави мъже, свикнали да бранят селото си, но да гонят опитни воини беше нещо, което би разколебало всеки селяк или търговец.
Когато стана ясно, че повече доброволци няма да има, Деклан извика:
— Вземете коне! Препускаме веднага щом стигнем до южния завой на пътя!
Проби си път през зяпачите и затича към ковачницата. Видя Юсан да води два коня и попита:
— Чии са?
— На Доналд Дъмпъл — отвърна чиракът и му подаде юздите на единия кон.
— Пита ли го? — попита Деклан, щом го яхна.
— Не си беше у тях — отвърна Юсан. — Сигурно е долу да гледа пожара.
Деклан видя момчето Мик, затичано към него. Останал почти без дъх, младокът извика:
— Томас Боуман се е отцепил, така каза дъщеря му. — Пое си дъх. — Каза, че ще го събуди и ще му каже да тръгне след нас.
Деклан кимна.
— Добре се справи, Мик. Сега иди и виж дали още някой при хана има нужда от помощ.
Момчето се обърна и затича към горящия хан.
Деклан поведе Юсан към южния край на селището и изчакаха докато другите петима мъже се появиха. Деклан огледа решилите да помогнат в спасяването на Гвен и Мили и рече:
— Мъжете, които гоним, са опасни, не забравяйте. Благодаря ви, че идвате.
И без да чака за отговор, обърна коня си на юг, заби пети в хълбоците му и го подкара в галоп.
Препускаха колкото може по-бързо, но без да преуморяват конете. Деклан се надяваше, че похитителите са решили, че никой няма да ги гони, и не бързат. Помоли се също така наум на всеки бог, склонен да чуе, да не са спрели, защото знаеше какво означава това.
По едно време се обърна и видя, че ги следва още един ездач.
Махна на групата да спре и препусна назад да види кой е новият конник. Видя познато лице, скрито под дълбока качулка, и изръмжа:
— Моли Боуман, какво правиш?
Младата жена отметна качулката си, отметна и наметалото и под него се видя лък и черен колчан, пълен със стрели.
— Гвен ми е приятелка, Деклан. Познавам я от много по-дълго от теб. Освен това нямате нито един стрелец в тази компания от глупаци, а гоните опитни наемници, а не тъпи селски побойници. А и не съм по-лоша следотърсачка от баща ми.