Деклан се огледа. Останалите от бандата на Тайри бяха или мъртви, или пленени. Видя страха в очите на Гвен, молбата в тях, и каза:
— Ето моето предложение. Пускаш я и се биеш с мен. Печелиш, и ти и хората ти си заминавате оттук. Губиш… — Деклан сви рамене. — Няма да те интересува какво става с тях. — Кимна към оцелелите наемници.
Тайри наклони леко глава настрани, докато премисляше.
— Накарай стрелците да застанат така, че да мога да ги виждам.
Деклан махна на Моли да дойде до него и щом тя го направи, Тайри възкликна:
— Един? Само едно момиче? — Ухили се и каза: — По дяволите, момиче, ти си цяло чудо. След като убия тоя хлапак, ела с мен. Ще те науча как да ловиш злато вместо зайци.
Засмя се, блъсна Гвен настрани, направи крачка напред, скочи и замахна с меча си отгоре към главата на Деклан почти преди той да е успял да вдигне своя, за да блокира. Някой изруга, а друг промърмори:
— Нищо честно няма в този бой.
Деклан блокира и мечът на Тайри се хлъзна по неговия, след това изви рамото си към наемника, за да го извади от равновесие. После се превъртя и замахна с оръжието си в кръгов удар, който щеше да отнесе главата на Тайри от раменете, ако улучеше, но опитният боец вече беше вдигнал меча, за да блокира, плъзна се наляво и го избегна.
Отстъпи назад леко присвит и очите му сякаш заблестяха от лудост.
— Ха, момчето можело да се бие малко! Това е хубаво. Клането е забавно, но не е постижение. Татето на момичето беше много лесен. Разплака се като дете, когато му разпрах корема.
Деклан осъзна, че Тайри се опитва да го примами да действа безразсъдно.
Също така осъзна, че този боец е още по-опасен заради лудостта си. Сбърканото му мислене можеше, ако не друго, да го накара да действа по непредвидим начин, да отнеме живота му, а може би и на други, включително на Гвен. Нямаше гаранция, че тя ще е в безопасност, ако той умре. Моли можеше да започне да стреля и пленниците можеха да се опитат да нападнат.
Откъсна ума си от разсъжденията секунда преди Тайри да направи стъпка напред с висок замах, който Деклан отби надясно. След това ковачът направи просто забиване напред с изпъване на ръката и върхът на меча му почти стигна до гърдите на наемника. Само бързото отбиване и отстъпване назад опазиха Тайри от сериозно нараняване.
Деклан остави страховете си да заглъхнат и отново усети как времето се забави; образът на противника му придоби по-ясен контур все едно светлина и мрак се усилиха, и подробностите оживяха. Чувстваше се като в боя в Онкон; сетивата му се разшириха.
Можеше да види как мускулите се напрягат под кожата на мъжа, свиват се и се подготвят, виждаше и най-малкото изместване на тежестта от едното стъпало към другото. Очите на Тайри шареха, търсеха явно откриване и Деклан реши да го подмами.
Вдигна десния си лакът и изви ръка все едно ще замахне странично към по-уязвимата лява страна на Тайри. Както предвиждаше, Тайри скочи напред, за да влезе под удара, задържайки меча си назад за предно забиване, след като очакваше, че Деклан ще се открие.
Деклан обаче обърна меча си с върха надолу, избута меча на Тайри наляво и се плъзна странично, след това вдигна дръжката на меча си и удари в оголения врат на Тайри с горната половина на оръжието — тежката основа точно под предпазителя — нещо, което рядко се прилагаше в ситуация като тази, изключително близък двубой. Точно затова Едвалт го беше научил да заточва острието чак до предпазителя. Натисна дръжката на меча и Тайри се олюля, от прерязаната артерия на шията му бликна кръв.
Тайри погледна Деклан с широко отворени очи, след това притисна ръка до шията си все едно да спре кръвта. Олюля се, след това се усмихна странно и падна, очите му зяпнаха празни ранното утринно небе.
Деклан изпита смразяваща отчужденост. Погледна Гвен, все още вързана и със запушена уста, и за миг все едно виждаше напълно непознато същество. След това го заля топла вълна и го обзе облекчение и го накара да се просълзи. Втурна се към Гвен и я развърза, а тя падна в прегръдката му и захлипа. Деклан я притисна към себе си, без да каже нищо. След малко тя прошепна:
— Знаех, че ще дойдеш да ме спасиш.
— Винаги.
Видя, че Юсан е освободил Мили; очите ѝ бяха оцъклени от ужас и лицето ѝ бе пребледняло. Изглеждаше на ръба на полудяването и Деклан осъзна, че вече има допълнителни отговорности. След като ханът бе изгорял, Гвен и Мили нямаха нищо — нито покрив над главите си, нито прехрана, само дрехите на гърбовете им. Заговори достатъчно високо, за да го чуят Юсан и Мили:
— Ще ви вземем у дома да отдъхнем и ще решим какво да направим с хана утре.