Опита се да я накара да напазарува неща, които да заменят онова, което бяха загубили с Мили, и тя бе купила едно-друго, най-вече за Мили. Деклан мислеше, че се съвзема, но също така съзнаваше, че можеше би просто надеждата му го подтиква да го усеща така.
Деклан въздъхна.
— А сега имам да оправям и хан.
— Защо? — попита Хату.
— Защото бъдещата ми жена настоя баща ѝ да ѝ даде зестра. И загуби всичко в пожара. Някои монети са се разтопили, така че металът е там, но… не е същото. Така че ще вдигна хана отново, а Гвен ще се престори, че не харча мои пари за това. После ще го продадем и тя ще може да ми даде златото все едно е зестрата ѝ.
Хату сви рамене и погледна Хава.
— Дали… — И спря, защото се канеше да я попита за зестра, макар да се преструваха, че вече са женени. — Дали щеше да поискаш така, ако бяхме в същото положение?
Хава сви рамене и отвърна:
— Той се опитва да ѝ помогне, да я направи щастлива. Добър човек е.
Деклан наведе глава с благодарност и каза:
— Хайде да спим. Толкова близо до дома на барона едва ли трябва да се пазим.
— Все пак аз ще остана буден още малко — каза Бодай. — Старите навици умират трудно.
27.
Съдбата се върти и животът се мени
Стигнаха в града по пладне. Когато наближиха северния вход на старата цитадела, Бодай дръпна юздите и каза на Деклан:
— Тук трябва да се разделим, млади приятелю. Работата ни с представителя на барона не е за споделяне, а и освен това ти търсиш аудиенция и ще трябва да се обърнеш към неговия представител при тази порта, нали?
Деклан кимна.
— Така е. Благодаря ви за компанията. Ако се върнете някога в Хълма на Беран, елате и ме намерете, и с радост ще ви черпя по едно пиене.
— Моите благодарности — каза Бодай. Хава и Хату също си взеха довиждане с Деклан, след което подкараха след Бодай на югоизток.
Хава, която яздеше малко след Бодай, се обърна към Хату и каза:
— Хареса ми.
— Изглежда стабилен — каза Хату. — Не му завиждам за грижите му за раните на Гвен.
Хава го погледна, сякаш се канеше да попита, но после разбра.
— Този вид рани трудно заздравяват. — След което го погледна с питащо изражение.
Той кимна и каза:
— Разбира се, че бих направил същото за теб.
Хава кимна и погледна да види дали майстор Бодай ги слуша.
Заобиколиха цитаделата и без да бързат, поеха по оживените улици.
Хату беше посещавал много градове, но нито един като този. Всичко, което виждаше, издаваше богатство. Великолепието на Маркенет не беше просто отражение на богатството на барона, но самите му хора бяха заможни и живееха в мир, сигурност и в материално изобилие. Малко просяци можеше да се видят, а хлапетата по улиците изобщо не приличаха на уличните банди, с които Хату и Хава бяха тичали в Изтока. Всички бяха добре нахранени и прилично облечени.
Из пазарите обикаляха градски стражи и си отваряха очите за кражби и свади, но им липсваше напрегнатият вид и държане, присъщо за стражите в други градове. Хату се ококори, като видя, че търговците поздравяват стражите по име, а те им отвръщат с усмивки и си разменят любезности. Бодай забеляза изражението на Хату и рече:
— Удивителен град, нали?
— Да — каза Хату и погледна Хава.
Тя кимна в съгласие.
— Никога не съм виждала такъв.
— Като Итракия — каза Бодай. — Унищожена, когато вие двамата сте били още бебета. — Погледна ги отново и добави: — Маркенет е най-богатият и най-процъфтяващ град на цял Гарн след унищожението на Итракия.
— Баронът и последният крал на Итракия бяха близки и изглежда, споделяха идеята да поддържат общото благо — продължи той. — Повечето владетели просто взимат от своя народ. По-добре е човек и да дава също така, и благоденствието да е за всички. Барон Дейлон е щедър в закрилата си и милостив с данъците. Той притежава най-богатите орни земи и насаждения на западното крайбрежие на Северна Тембрия, търгува честно и въздава правосъдие с твърда ръка. Как да не обичаш такава страна и такъв владетел? Какво лошо има тук?
Хату осъзна, че това е повече от риторичен въпрос, и каза:
— Все има нещо.
Бодай се засмя, после попита:
— Хава?
Тя се огледа и отвърна:
— Както каза Хату, не може да няма нещо.
— И двамата сте млади — каза Бодай. — Ще се научите. Градовете са като живи същества, във и за себе си. Те живеят, опитват се да израстват; и понякога този растеж е извън способността им да се поддържат, така че рухват. Това е град на своя връх. Има две възможности: да продължи да се разширява, докато повече не може да се самоиздържа, или да намери удобен предел.