Последното беше лъжа, но достатъчно близо до истината, за да издържи на проверка, ако изобщо станеше на въпрос. Главното му основание да каже тази лъжа бе да съобщи на херцога, че може сам да се грижи за себе си.
— Добре — каза Дейлон. — Ако желаеш да останеш в баронството ми, добре си дошъл. Но бих предпочел да не оставаш в града. Седемнайсет години минаха, откакто кралството ти падна, но тук има твърде много хора, които помнят славата на Итракия и завета на Огнегривите. — Посочи главата на Сефан. — Трудно е косата ти да остане незабелязана.
Сефан се усмихна.
— Крия косата си от дете. Мога да продължа да го правя.
Баронът помълча, после каза:
— Трябва да бъда искрен. Аз измених на баща ти. — Вгледа се в лицето на Хату в очакване на реакция и след като не видя такава, продължи: — Ако желаеш, в някой бъдещ момент ще обясня подробно как се случи всичко, но засега ще кажа само, че бях изправен пред избора да подпомогна враговете на баща ти или да умра редом с него.
Хату сви рамене.
— Не мога да съдя. Нямам разбирането за това, нито ясен усет за правилно или погрешно. — Сви отново рамене. — Трябва да е било труден избор.
Дейлон изглеждаше изпълнен със съжаление.
— Много време мина оттогава — целият твой живот. Но понякога все още мога да… — Затвори очи само за секунда, но Хату усети, че го залива порой спомени.
Дейлон се наведе още напред, сякаш искаше да предотврати всякаква възможност Балвен или Хава да го чуят.
— Обичах баща ти като свой брат, Хату, но също така трябваше да избера между него и народа си.
Хату кимна.
— Видях хората ви, милорд. Те са щастливи. — Каза го с тон, който издаваше одобрение. — Аз… — почна и замълча. — Този крал…
— Стеверен — каза Дейлон. — Баща ти беше крал Стеверен.
— Не знаех за него до този момент. Нямам усещането, че ми е баща и… — Мъчеше се да намери подходящите думи и те изведнъж дойдоха, сякаш знанието, от което се нуждаеше, изведнъж се появи, без да го е проумявал преди. Изтласка настрани изненадата, решил, че ще се занимае с нея по-късно, и продължи: — Той е мой баща, но не изпитвам нищо. Според това, което казвате, бил е велик владетел, тъй че неговият народ би трябвало да се чувства по-наскърбен от загубата му, отколкото аз изобщо бих могъл.
Помълча за миг и след това продължи:
— Благодаря ви, че ми казахте това, милорд, и затова че сте ме пазили жив през всичките тези години. Но аз все пак съм обикновен човек и гледам да си устроя живота, моя и на жена ми. — Кимна към Хава, която го наблюдаваше напрегнато. Знаеше, че тя разбира, че се обсъжда нещо важно, и че вярва, че по-късно той ще ѝ каже всичко.
— Има едно градче на север, Хълмът на Беран — каза Дейлон. — Разположено е в далечния край на земите ми, но все пак е в границите на Маркензас. Търговията е оживена, околните земи са богати и една предприемчива двойка би могла да си устрои чудесен живот, дори да благоденства там. Разраства се, така че новодошли се набиват много по-малко на очи, отколкото в други селища във владенията ми. Можете да живеете там мирно до края на дните си, ако криете самоличността си.
Баронът нямаше представа, че Хату вече е бил в това градче.
— Ще го имам предвид, милорд. Много сте щедър.
Дейлон извади една кесия и му я подаде.
— В знак на обичта ми към твоя баща. Той наистина беше велик мъж, може би най-добрият, когото съм познавал. Въпреки че кралството му си отиде, добре е че родословието му не е. Виновен съм, че измених на човек, когото обичах, но се радвам, че мога да спася неговия син. Надявам се да прецениш, че всички наши дългове са изравнени.
Хату отново сви рамене.
— Както казах, никога не съм го познавал, така че вашата загуба е по-голяма от моята. За своя живот ви благодаря и смятам, че в дълг съм всъщност аз. Не знам какво би могъл да направи за вас един прост човек като мен, милорд, но трябва само да го поискате.
— Съветвам те да отидеш в Хълма на Беран. Ако уседнеш там, пращай ми вест от време на време. Бих искал да чувам как се справя синът на стария ми приятел.
Стана и Хату също се изправи.
Младежът се поклони сковано, несигурен доколко неочакваното му издигане до кралски ранг променя нещо. След като нямаше замък или войска, не променяше всъщност почти нищо. Погледна Балвен, който му кимна в знак, че е време двамата с Хава да напуснат.
При конюшните Хату благодари на Балвен и с Хава подкараха бавно извън портата и обратно в града. Щом стигнаха до едно сравнително тихо място, далече от оживените пазари долу, Хава дръпна юздите и попита: