— Ха! — изсмя се Донти. — Наставниците и другите майстори се страхуват от дядо ми, тъй че той ме бие по-силно от тях. Дядо ми не се страхува от никой. — И след малко добави: — Е, освен от баба ми.
Хава се засмя, но Хату каза:
— Ти изобщо взимаш ли нещо на сериозно? Знаеш какво казва Хилсбек, нали?
— Какво? — попита Донти, щом започнаха да оглеждат наоколо за нов наблюдателен пост.
— Идва денят, когато ще знаем твърде много — отвърна Хату почти шепнешком.
— Твърде много ли? — попита Хава.
На лицето на Хату се изписа раздразнение.
— За да ни позволят да живеем — прошепна той. — Щом научим всичките тайни…
Очите на Хава се разшириха. Хату кимна; крайно време беше тя да разбере.
— Трябва да сме по-внимателни — добави той тихо.
— Животът е твърде кратък, за да сме внимателни — отвърна Донти раздразнено, щом стигнаха до центъра на пазара. Спря и се огледа. — Къде?
След малко размишление Хату каза:
— Ей там според мен.
Не посочи — друг урок, който бе научил много отдавна, — само вдигна брадичка към една голяма сграда на отсрещната страна на пазара. Не беше разположена толкова изгодно като последния им пост, но предлагаше добра гледка към всеки, идващ от кейовете.
— Как ти е ухото? — попита Хату, щом закрачиха бързо през тълпата.
— Боли — каза само Донти.
Хава поклати глава и се намръщи.
— Един ден ще кажеш нещо, което ще те убие.
— Може би — каза Донти и поведе приятелите си в страничната уличка покрай новото им място за наблюдение. Огледа бързо наоколо и с кимване даде знак на Хату да се покатери пръв. Направи стреме с ръцете си и приятелят му скочи на него без колебание. Хвърлен нагоре, Хату се улови за стрехата и се издърпа на покрива с лекота. Обърна се, легна по корем и ръцете му се люшнаха надолу през ръба.
Донти повдигна Хава, за да може да стигне ръцете на Хату, и щом и тя се покатери на покрива и легна до него, подскочи, хвана се за ръцете на приятелите си и двамата го издърпаха горе.
Донти легна до тях и каза:
— Два часа до залез.
— Опитай се да останеш буден — сгълча го Хату.
Хава се изкиска. Тримата започнаха да оглеждат тълпата за нещо необичайно.
Пристанището беше сърцето на държавата Коалтачин и в същото време не беше. За онези, които живееха в Кралството на нощта, и за техните близки съдружници то се наричаше Корбара: столичния град на широка мрежа от малки островчета, населени от народ, чийто главен износ беше професионално убийство, шпионаж и престъпност. Жителите му бяха експерти в засичането кой новодошъл заслужава уважение и кой трябва да бъде подведен и измамен. По традиция и обичай никой не използваше името на града пред чужденци в пристанището. Корбара винаги беше наричана само „тук“, „вкъщи“ или „този град“. Някои пътници бяха минавали през пристанището неведнъж и въпреки това нямаха представа къде са били. Такава беше културата на Коалтачин.
Това съчетание от тайнственост и търговия изковаваше едно от най-здравите братства след всички племена на Гарн. Най-низшият селяк в Коалтачин се чувстваше близък на най-висшия от майсторите; и макар малцина местни да го признаваха, външните, които имаха вземане-даване с островната държава, бяха принудени да се справят с много внимание с изолирания, шовинистичен характер на нейните хора. На всеки, който не беше от Коалтачин, се гледаше в най-добрия случай като на неизбежна неприятност, а в по-лошия — като на потенциален враг. Това отношение към чужденци, дори и дружелюбни посетители, беше насадено до такава степен, че за него дори не се говореше, то просто се научаваше от детинство.
Тримата младежи, които наблюдаваха пазара и пристанището, вече бяха част от елита на нацията. Синовете на майстори и учители, като Донти, бяха автоматично избирани за училищата, както и децата с изключителен потенциал като Хава. Като дете тя беше войнствена и ранната ѝ готовност да се противопоставя на много по-големи и силни деца беше привлякла вниманието на местния майстор Фасария. Другите не знаеха нищо за миналото на Хату, но допускането му в академията го отличаваше като изключителен, така че фактът, че идваше от външни, биваше пренебрегван от тези, които отрастваха с него.
Учениците се обучаваха да станат войници, но войници различни от тези в която и да било друга държава. Силите на Коалтачин включваха ескадри кораби, често маскирани, но готови да отблъснат редките набези на мореплаватели, които не разбираха в чии води са навлезли. Някои от по-големите острови поддържаха отбранителни гарнизони с малки части стрелци, копиеносци и мечоносци. Истинската милиция, или опълчение на Коалтачин беше невидима, нещо свързано с репутация и мълва, с мит и смъртоносна способност.