— Почти?
— Лодавико си играе на война с няколко дребни местни диктаторчета и така наречени барони отвъд проливите в Южна Тембрия. Мисли, че ще спечели ресурси и може би верни слуги, вероятно достатъчно, за да заграби Теснините, но и двамата знаем, че той просто си хаби времето.
— Кога, тогава? — попита Балвен.
— Скоро, в сравнение с това колко дълго чакахме. Година или две, три най-много. Ако Лодавико не е готов дотогава, ще го примамим.
Балвен четеше всеки доклад, който стигаше до брат му, така че знаеше плана не по-зле от Дейлон, но не знаеше какъв е следващият им ход. След минута мълчание попита:
— А момчето?
Дейлон се засмя.
— От години се чудя как да примамя Лодавико към Хълма на Беран в подходящото време. Щом момчето порасна, осъзнах, че най-добре мога да го използвам като стръв. Обичах баща му и съжалявам за своята роля в убийството му. Искам да защитя сина му, но трябва да отмъстя за Стеверен.
— Аха — отрони тъжно Балвен. — Превърнал си Хълма на Беран в най-съблазнителната цел в баронството си. Дори и да се размаха пред него, Лодавико би могъл все пак да се задържи някъде другаде; но пуснем ли вестта, че детето на Огнегривия е намерено там и…
— Нищо не би могло да го задържи настрана.
Балвен се поколеба.
— Какво? — попита Дейлон.
— Току-що прати брат ни в онзи капан.
Дейлон се намръщи.
— Един младеж, когото си срещнал два пъти, вече е наш „брат“?
— Не можеш да отречеш приликата с баща ни.
— Разбира се, че мога, но няма. Все пак двамата с теб вероятно имаме още цял куп братя и сестри в градове из двата континента. Не разбирам притеснението ти.
— Тях не съм ги срещал — отвърна Балвен. — Трябва да признаеш, онази работа с наемническата банда и как се е разправил с тях… Това е много в стила на баща ни.
Дейлон помълча, после кимна.
— Да, точно така би се справил баща ни със ситуацията. Той не беше от хората, които чакат други да им помогнат. — Замълча, после добави: — Вероятно можем да превърнем това знание в наше предимство. Ако е като баща ни, нашият брат може да се окаже полезен в Хълма на Беран.
— Вече му наредих да ни известява за напредъка си — каза Балвен. — Потупване по гърба от време на време и по малко злато за разходите му ще поддържа дълго впечатлението, че Хълмът на Беран не е капан със сиренце.
— Добре си направил — каза Дейлон. — Продължавай така.
— Ще ида да се погрижа за домакинските неща и след вечеря ще наредя на някой агент да посети ковача след седмица.
Дейлон кимна в знак, че освобождава брат си, и се отпусна на стола си.
Все още имаше да обмисли много неизбистрени неща, не на последно място засилващия се съюз между Лодавико и Църквата на Единия. Това беше проблем, който не бе предвиждал, когато бе пратил детето да го отгледат. За по-малко от двайсет години Църквата се беше превърнала от само повод за притеснение в сериозна заплаха.
Дейлон наместваше късчетата на мозайката колкото може по-добре и нито за миг не помисляше, че действията му не са изложени на риск. Все пак наградата беше нещо, което баща му дори не би си въобразил: Маркензас като новата Итракия, новия център на познание и красота на Гарн, и самият той — не барон, а крал.
И не за първи път в живота си барон Дейлон Дюмарш се замисли за мъжа, когото бе видял в огледалото.
28.
Наблюдение и изчакване
Трима души седяха около малка маса в едно село на южния бряг на Маркензас. Катариан, лъжемонахът на Ордена на Татан, каза:
— Никакви слухове и никой не е виждал младеж с меднозлатиста коса.
Денби се наведе напред, сплел пръсти, и се обърна към Сабела.
— Нещо?
— Само случайни проблясъци, но те идват от север — отвърна тя. — Мисля, че някак е успял да овладее силата си, да я скрива когато пожелае.
Катариан поклати глава.
— Как е възможно това? Има всичката сила на Огнегривите, но никакво обучение.
Денби въздъхна уморено.
— Борихме се с този въпрос в нощта преди да напуснем. Можем само да предполагаме. Може би обучението му под наставленията на Коалтачин му е дало някакви средства да държи огньовете под контрол. Или навярно просто е надарен, като последен от родословната му линия.
Денби и Сабела бяха тръгнали от Залата на Пазителите в деня след като тя бе засякла присъствието на детето на Огнегривите. Пазителите имаха агенти на ключови места по целия свят, както и тези от другите ордени на стихиите. Елмиш, като водач на Огнената гвардия, и Денби като майстор на Изкуството бяха обсъждали как най-добре да подходят към проблема с преоткриването на наследника на трона на Итракия. Елмиш беше предупредил Денби, че както те са забелязали съществуването на детето, така може да са го направили и други.