— Тогава утре тръгваме на север и започваме търсенето си — каза Катариан и стана. — Е, да лягаме. Трябва да си починем. Трябва да намерим момчето… младежа, скоро. Може би сме единствените хора на този свят, които го търсят, без да искат смъртта му.
Епилог
Завръщане
Старецът седеше на трикрако дървено столче пред малкия огън. Слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Прътът му беше забит в пясъка на няколко крачки встрани и той чакаше да се раздвижи в знак, че се е хванало нещо. Изгревът и залезът бяха най-добрите шансове да се хване свястна риба. Вече мислеше да приключи деня, да прибере пръта и кошницата и да се върне при жена си с улова. Откакто синовете му му бяха взели лодката преди години, прекарваше повечето си време в правене на каквото му заръча жена му или в риболов с въдица.
Точно когато реши да си тръгва, видя как нещо се надигна от вълните. Стана, стиснал ножа за кормене на риба — единственото приличащо на оръжие нещо, което имаше.
От вълните се надигна изгърбена фигура. Беше мъж. Олюля се и Макомб прецени, че не е заплаха, пъхна ножа в колана си и нагази в дълбоката до колене вода да му помогне.
Видя, че е едър младеж, целият разтреперан.
— Ако имах одеяло, щях да те завия, ама нямам — каза Макомб. — Ела седни до огъня и ще го разпаля.
Излезлият от морето беше младеж, още нямаше двайсет години. Страните му бяха гладки и бе облечен в проста ленена риза и панталони.
— Как се озова тук, момче?
Младежът го погледна и най-сетне проговори:
— Бях на… кораб… — Каза го почти шепнешком.
— Паднал си през борда? — подсети го старият рибар.
— Не знам… Така мисля… — Избърса водата от лицето си, а после забърса назад мократа си коса. Погледна към морето и каза: — Сигурно… спомням си нещо за кораб… — Стисна очи, сякаш главата го болеше. — Къде съм?
— В Маркензас, близо до село Калимар. Домът ми е ей там — каза Макомб и посочи на изток. — След малко ще идем там и ще те нахраним.
— Благодаря — каза непознатият. Затвори очи. — Сигурно съм си ударил главата. Боли.
— От кораб ли падна? — повтори въпроса си Макомб.
— Не помня. — Пое си дълбоко дъх. — Маркензас?
— Закъде пътуваше?
Отново мълчание. След това:
— Не помня.
— Е, един удар по главата може да ти размъти ума, да. — Подаде му ръка. — Дай да ти помогна.
Младежът хвана ръката на стареца и се надигна. Краката му трепереха.
— Помниш ли си името?
Непознатият отвърна:
— Донти. Казвам се Донти.