На стария език „квели наскости“ означаваше „скритите“ или „невидимите“. Беше възможно един ден тримата младежи да влязат в техните редове. Като внук на могъщ майстор, Донти почти със сигурност щеше да се издигне дотам.
Хава беше сред най-добрите в двубоите и тренировките с оръжие и притежаваше редки атлетически умения.
Предимството на Хатушали беше уникално. Той знаеше, че получава специално отношение: не беше чул за нито едно дете от външния свят в това или което и да било друго училище. Тази загадка беше един от изворите на постоянно тлеещия му гняв, както и за несигурността за бъдещето му.
Същата вечер двайсет и трима ученици седяха на малки групи в задната част на един претрупан склад. Повечето младежи бяха познати на тримата приятели, няколко бяха от други села, дошли тук, защото майсторите им бяха повикани на важна среща. Докато вървяха към задната част на склада, където ги чакаше храната, Хату видя познато лице. Лице на младеж, който ги наблюдаваше, докато минаваха. Хава забеляза как се промени изражението му и попита:
— Какво?
Хатушали врътна брадичка към младежа, който ги гледаше, и отвърна със злъчен тон:
— Радж.
Щом чу името, Донти се обърна.
В другия край на помещението, където бяха складирани пътните торби на учениците, трима млади мъже се хранеха мълчаливо. Кривата усмивка на Радж беше лесно разпознаваема. Момчето имаше странно лице: деликатни черти и тъмнокафяви очи, засенчени от изпъкнало чело, което му придаваше странен вид.
Донти въздъхна и каза:
— Не започвай нищо, чуваш ли ме? — Сграбчи Хату за туниката и продължи: — Познавам погледа на Радж; готов е да започне нещо. Знае, че може да те вбеси, тъй че просто не му обръщай внимание.
Хату извърна насила поглед, а Донти добави:
— Вече сме в беля с Хилсбек и ако започнеш бой с Радж… — Не каза нищо повече, само сложи ръка на рамото на Хату и го бутна към чакащата ги храна.
След две-три крачки Хату смъкна ръката на Донти от рамото си и изсумтя:
— Няма да започна нищо… — Хвърли поглед през рамо към Радж и видя, че той продължава да гледа към тях.
— Какво има между двама ви, впрочем? — попита Хава.
Хату мълча, докато не си взеха храната, и чак когато се настаниха в един ъгъл на помещението, каза:
— Не знам. Започна…
— Преди години — подсети го Донти. — Помниш ли изобщо за какво беше първият бой?
— Той ме обиди — каза Хату. — Мисля, че ми каза, че съм…
Хава се намръщи.
— Мислиш?
— Беше преди ти да дойдеш в училището — каза Донти.
Взе хапка от блюдото си. Храната беше проста и както обикновено студена, но те ѝ се наслаждаваха, защото през годините се бяха тренирали за периоди на лишение и минаването без храна беше нормална част от живота им.
В склада беше тихо. Учениците рядко говореха, докато се хранеха. От ранна възраст ги учеха да се съсредоточават върху неща, които повечето хора приемат за даденост, като храна, вода и почивка, да съхраняват и трупат силата си. Тези упражнения и уроци бяха трудни: два дни без храна не беше животозастрашаващо, но за едно дете усещането беше като за цяла вечност гладуване. Много сутрини бяха настъпвали с остри стомашни болки, докато младежите се учеха кои храни са безопасни за ядене и кога. Вода винаги имаше, защото макар да може да се живее без храна дни наред, силното обезводняване бързо обездвижва и дори убива. Почивката беше скъпоценна, понеже възлаганите им от майсторите задачи често налагаха дълги периоди на безсъние.
Хату погледна малкото четвъртито дървено блюдо в ръцете си и почна да яде с пръсти: студени бучки лепкав ориз в изстинал бульон, резен руло и малка порция горчив спанак. Щеше да изяде всичко.
След миг мълчание Хава попита:
— Преди да дойда? Ти на колко си бил тогава?
— На седем или осем — каза тихо Хату.
Донти сви рамене.
— Вече не помня колко пъти се биха.
— Седем — каза Хату; говореше тихо, но двамата му приятели долавяха нарастващото му напрежение. Погледна Донти. — Осем?
— Повече — каза Донти. — Спрях да ги броя някъде към осем.
Хава поклати глава невярващо.
— Десет, единайсет? Значи поне веднъж в годината двамата с Радж просто решавате да се сбиете?
— Понякога някой просто не ти харесва — каза Донти. — Без никаква причина. На повечето хора им отнема доста време да изпитат неприязън към Хату, но Радж го намрази от първия миг, в който се срещнаха.
— Не ме интересува каква е причината, нито дори дали има — каза Хату, явно на ръба на избухването. — Той е лайно. Пълно лайно. Просто отвръщам на предизвикателството.