Потисна въздишката си. Някъде горе на хълма Стеверен Ланжини, кралят на Итракия, познат на всички като Огнегривия, верен приятел на всеки човек с добра душа, съюзник на Дейлон и приятел на много други, го оковаваха в железни пранги и вериги мъже, които доскоро бе наричал другари, за да го подкарат към импровизираната платформа, която братята му крале бяха наредили да вдигнат за този фарс.
Дейлон отклони ума си от предстоящите ужаси и от отвращението си от собствената си роля в днешното предателство и затърси къде да отмие битката от лицето си. Видя един преобърнат фургон — конете бяха мъртви, но едно буре някак си бе успяло да остане почти изправено. Той извади ножа от колана си, сряза промазаното с восък платнено покривало и натопи главата си в хладната бистра вода. Отпи, извади главата си, изпръхтя и избърса кръвта и мръсотията от лицето си. Изправи се и се взря във водата, докато тя се успокои. Това беше единственото, което можеше да види непокрито със смърт. Навсякъде около него калта на бойното поле бе омесена с пикоч, лайна и кръв, с парчета от доскоро храбри мъже, и мръсотия покриваше знамена на глупци.
Във водата се очерта лице и Дейлон го огледа. „Кога всъщност остарях? — зачуди се. — Днес ли, или винаги съм бил този старец, и едва сега го осъзнавам?“ Лицето, което го гледаше, беше старо. Бистрите му сини очи бяха хлътнали в тъмни ями, с торбички толкова подпухнали, че само смъртта можеше да донесе достатъчно дълбок покой, за да възстанови изгубеното. „А съм видял достатъчно смърт за един ден — помисли си Дейлон. — Поне русата ми коса прикрива ранното сиво.“
Животът му беше белязан с битки и смърт. Женен два пъти преди да навърши двайсет и девет, Дейлон беше обичал първата си жена, но една изпиваща силите болест, която никой жрец или знахар не можа да спре, му я беше отнела в третата година от брака им. Не държеше много на сегашната си жена, но тя беше донесла силен съюз, добра зестра и въпреки суетата и глупостта си имаше здраво младо тяло, което му доставяше удоволствие; тя вече чакаше и първото му дете. Обещанието за наследник беше единствената му светла надежда.
Откъсна с усилие вниманието си от мрачните си мисли и се обърна към приближаващия се към него мъж.
— Милорд — каза Родриго Баванджайн, барон на Медни хълмове. — Не сте ранен.
— Денят е ранен — отвърна Дейлон. — И все още има измяна в изобилие. Не губете надежда. Може би тепърва ще ухажвате младата ми вдовица.
— Лоша шега — каза Родриго. — Твърде много добри приятели лежат оцапани в собствените си вътрешности, докато хора, над които не бих се изпикал, ако ще да горяха, празнуват този ден.
— Винаги е тъй, Родриго. — Дейлон погледна стария си приятел. Баронът на Медни хълмове беше тъмнокос, с изумителни сини очи. В двореца носеше косата си дълга, намазана с уханно масло и накъдрена, но сега я беше стегнал със светлочервена превръзка, за да я държи под шлема си в битката. Беше светлолик като повечето хора от мъгливата и загърната в облаци земя, която управляваше. За Дейлон винаги бе изглеждало странно, че бяха станали толкова близки, след като самият той беше разсъдлив човек, докато Родриго като че ли почти не обмисляше последствията от импулсите си, но пък познаваше настроенията на Родриго не по-зле от собствените си. Погледна лицето му и разбра без думи, че мислят за едно и също. И двамата се чудеха дали битката не би се наклонила в другата посока, ако бяха застанали на страната на Стеверен, вместо да му се противопоставят.
Родриго присви светлите си очи и заговори тихо, въпреки че никой не можеше да ги чуе.
— Мога да ти кажа само едно, Дейлон. От днес никога няма да си легна без силно питие или млад задник, най-вероятно и двете, и да спя без терзания. Тази работа ще донесе повече унищожение, отколкото полза.
Дейлон загледа как дърводелците довършват платформата за екзекуция, а после се обърна и погледна стария си приятел.
Родриго разбра какво изпитва.
— Ти си човек с идеали, Дейлон, тъй че ти трябва оправдание. В това се крие причината за страданието ти.
— Много по-прост човек съм, Родриго. Просто избрах страната, която знаех, че ще спечели.
— А аз те последвах.
— Както и други — каза Дейлон. — Но на никой заклет във вярност не заповядах, нито помолих приятел или съюзник да ме последва. Всички можеха да откажат.
Родриго се усмихна горчиво.
— Тъй е, Дейлон, и тъкмо в това е злият ти гений. Дарът, който имаш. Никой край теб не би се противопоставил на съвета ти. Твърде изкусен си в игрите на власт, за да не се вслушам в мъдростта ти, та дори да служи на мръсна кауза.
— Можеше да ми се противопоставиш и да служиш на Стеверен.