Със спомена се надигнаха обичайните стари чувства, смесица от гняв и страх. Можеше дори да почувства онова първо внезапно стъписване и как бе отекнало вътре в него.
Това преживяване го беше белязало: от онзи момент и досега изпитваше дълбока потребност да знае какво се очаква от него, да разбира всяка страна на всяка ситуация, пред която се озове. Нямаше нищо против да се издига или пропада заради собствената си способност или неспособност, но когато се проваляше поради липса на информация, изпадаше в ярост: често към самия себе си, че не се е сдобил със знанието, или към други — че не са му го дали. Ненадеждната информация бе това, което мразеше най-много.
Казвали му бяха, че е бил трудно дете, склонно към избухвания и пристъпи на насилие, и дори сега постоянното му разочарование често го поставяше в риск поради изискването на клана за покорство и мълчание. Беше се научил да мълчи, когато е нужно; да задържа надигащата се ярост вътре в себе си, далече от другите. Таеше гнева си дълбоко, рядко му позволяваше да избие до повърхността, но през повечето време беше на ръба.
Каквото и да караше гневът му да се надига, усещането винаги бе едно и също: парещо, къкрещо напрежение, което се оформяше като стегнат възел в тялото му. Едва след много уроци и много бой се бе научил да го контролира. Но винаги го имаше, паренето точно под повърхността на кожата му, като огън, който не можеше да се потуши. Пердахът, който получаваше заради сбиванията, го бе научил да държи здраво юздите на жаждата си за мъст, въпреки че от време на време инстинктът избликваше на повърхността. Месеци бяха изтекли от последната му свада, разпалена от едно небрежно подхвърляне от ученик след един особено тежък ден на тренировки, когато не успя да овладее гнева си.
Остро сръгване в ребрата го измъкна от унеса. Беше Хава; беше дошла да седне до него и сега го гледаше с полуусмивка, изражение много познато на Хату. Толкова беше потънал в мислите си, че не бе забелязал кога е дошла.
— Какво? — сопна се той тихо.
— Пак го правиш — прошепна тя.
— Какво?
— Онова. Когато… се замислиш и се ядосаш.
— Не…
— Не! — прекъсна го тя и леко повиши глас. — Правиш го. Знаеш, че го правиш. Виждала съм те много пъти, замислиш се, спомниш си нещо и се ядосаш заради него, и все така, заради нищо! Хайде, спри! — изсъска му тя.
Хату се надигна и примига. Не беше интроспективен по природа, въпреки навика да се вкопчва в определени спомени, и отчасти знаеше, че тя е права, но ядът му пламна към Хава, като пътьом разпали раздразнението му от Донти и омразата към Радж. Изгледа я гневно.
— Добре — прошепна тя. — Дразни се от мен, щом трябва да си ядосан на някого, но да кипиш за неща, които са се случили толкова отдавна, някой ден ще те убие, ако не спреш.
Той я сграбчи за китката и изсъска:
— Спри! Веднага!
Очите ѝ се разшириха и тя дръпна ръката си и се изправи. Хату я последва секунда по-късно. Спогледаха се. И двамата знаеха, че Хату всеки момент ще изгуби самообладание.
Донти забеляза спречкването им и побърза да дойде при тях.
— Какво става? — попита ги шепнешком, с пълното съзнание за погледите, привлечени към тях тримата.
Хату едва можеше да говори, беше на ръба да избухне. Най-сетне успя да преглътне яда си и отвърна шепнешком:
— Нищо.
— Не ми изглежда да е нищо — изсъска Донти. — Искаш да ни накажат ли?
Хава се обърна към Донти, за да му обясни, но думите ѝ бяха прекъснати от гласа на главатаря на бандата Хилсбек:
— Внимание!
Хату, Донти и Хава бързо седнаха, за да не предизвикват ненужен интерес.
До Хилсбек стоеше един мъж, когото всички познаваха: Бодай беше един от най-важните майстори, член на Съвета. Той огледа помещението, видя Хату в ъгъла, посочи го и му махна да стане. Младежът се подчини и Хилсбек извика:
— Иди си вземи торбата. Ще те чакаме навън!
Хату забърза към купчината опърпани пътни торби в ъгъла на склада и бързо намери своята. Изглеждаше съвсем като другите и в нея имаше дрехи за преобличане, няколко монети, пришити в една гънка, няколко хитроумно прикрити инструмента и плоска калаена кутийка с боя за коса. Беше мазна боя, с полепнала по нея пръст, но беше необходима. За разлика от жените и мъжете, които искаха да върнат младостта си или да променят външността си от суета, на Хату боята му трябваше, за да направи червено-златистите си къдрици мръсно кафяви.
Забърза към вратата и изведнъж се усети, че пада. Претърколи се, за да избегне нараняването, въпреки че щеше да носи няколко отока на рамото много скоро, скочи на крака и видя хукналия назад Радж с подигравателната му усмивка, подканяща го да реагира, докато всички наоколо извръщаха погледи, за да не ги свържат по никакъв начин със свадата.