Гневът, който беше къкрил в Хату, кипна. Той се хвърли след Радж, но две ръце го прихванаха отзад и го спряха. Донти го надигна и го издърпа назад.
В същия момент Хава пристъпи покрай Хату и с дяволска бързина се завъртя и перна с ритник Радж отстрани по главата, преди да е успял да реагира, докато се опитваше да застане срещу Хату. Радж отхвърча настрани, блъсна се в един сандък и очите му се подбелиха още преди да падне на пода.
Донти задържа Хату още за миг, а Хава се обърна и почти опря носа си в неговия.
— Тъп ли си? — заговори високо, без да се притеснява, че ще я чуят. — Току-що те повика майстор, а ти искаш да се биеш с Радж?
Донти пусна Хату, който беше престанал да се дърпа. Внезапната намеса на приятелите му някак си беше изцедила гнева му. Хава се наведе, вдигна торбата му, подаде му я и каза заповедно:
— Тръгвай!
Всички ги гледаха, макар някои да се озъртаха да видят дали някой от старшите присъства, защото обучението бе научило всички, че колкото и да е нечестно, цели групи често биваха наказвани заради прегрешението на един. Това, че старшият на бандата беше навън с майстор Бодай, бе накарало повечето да се отпуснат облекчено.
Хату тръгна към вратата и осъзна, че не е казал нищо на приятелите си. Погледна през рамо, видя, че Хава и Донти го наблюдават, и им кимна за довиждане.
Не за първи път възлагаха на ученици да придружават майстор или учител на мисия. Хату го беше правил и с Хава и Донти, но за първи път му бе наредено да тръгне сам.
Щом Хату излезе, Хилсбек присви очи към него, сякаш се канеше да му каже нещо, но майстор Бодай го изпревари:
— Познавам те, нали?
Хату сви рамене.
— Да, майсторе, виждал съм ви…
— Наричай ме „брате“, защото съм свят човек и сега ти си моето момче просяк.
Хату мигновено влезе в ролята.
— Видях ви, брате, когато дойдохте да посетите майстор Фасария. Но никога не сме говорили…
Бодай вдигна ръка в знак, че Хату не бива да казва нищо повече, и кимна на Хилсбек.
Хилсбек им пожела лек път и се върна в склада. За миг Хату се зачуди дали ще разбере за спречкването им с Радж, но веднага насочи вниманието си към майстор Бодай.
Бодай кимна.
— Значи се знаем по име. — Махна на Хату да го последва. — Скоро ще се качим на кораб и ще имаме предостатъчно време да обсъдим подробностите, но засега ми кажи какво си чул за мен.
Хату беше толкова изненадан от въпроса, че за миг спря и му се наложи да се забърза, за да не изостане. Бодай беше вече стар и бе изгубил доста от косата си и имаше така нареченото „високо чело“, но останалото от нея беше прошарено бяло и сиво и висеше до яката му. Хату предполагаше, че е над шейсетте, макар да крачеше енергично за мъж на неговата възраст и в движенията му да се долавяше сила, която го отличаваше като опасен противник въпреки напредналите му години. Опитът и вътрешната сила като нищо можеха да надвият по-млад и по-силен враг.
— Знам само каквото казват други ученици, брате — отвърна Хату. Притесняваше се, докато се мъчеше да намери правилните думи. — Че обяснявате нещата. За да ги подготвите за… каквото трябва да правят. Някои ви харесват.
Бодай се подсмихна. Лицето му беше смугло, набръчкано като похабена кожа около сините очи, счупения нос и издадената брадичка.
— Някои ме харесват? А другите?
Хату се поколеба и Бодай каза:
— Мислят, че говоря твърде много ли?
Хату кимна.
Бодай се засмя.
— Може и да са прави. Но бих предпочел да те отегча до смърт, отколкото да ме убият заради невежеството ти.
За изненада на Хату, отговорът му се стори едновременно и забавен, и успокояващ. Оцени хумора на майстора учител, а и начинът му на мислене утоляваше жаждата на Хату да разбере всичко. За него не съществуваше такова нещо като твърде много информация; желанието му да научи беше в основата на постоянното му разочарование и яд.
Бодай спря и присви очи.
— Това те развеселява?
— Не, брате, радва ме.
— Е, хубаво — отвърна Бодай и плесна Хату по тила, — след като задачата ми е да те радвам, значи започваме добре.
— Да, брате.
— Ще те наричам… Венли. Колко езици знаеш, Венли?
— Единайсет — отвърна Хату, — но само пет добре.
— Кои пет?
— Нашият — почна Хату.
Бодай се намръщи и закрачи отново.
— Разбира се, че го знаеш. Не ми хаби времето с очевидното. Значи, знаеш четири езика, които не са ти родни. Кои са те?
— Западняшки…
— Кой диалект? — прекъсна го Бодай, щом завиха на един ъгъл и продължиха към оживения булевард, водещ към кейовете.
— Илкоменски.
— Добре. Няма да ти отнеме много да усвоиш различните местни говори, ако потрябва. Други?
Вече наближаваха пазара, където Хату и приятелите му бяха прекарали деня.
— Знам търговския език на Матазан все едно съм родом от остров Каталава. — Бодай кимна в знак, че това е добре. — И също така итракски.
— Кой те научи на итракски?
— Езиков учител, брате. По заповед на майстор Фасария — той настоя да го науча. — Хату сви рамене. — Мъртво кралство е, тъй че така и не разбрах смисъла.
— Не съвсем мъртво — промърмори Бодай. — А последният?
— Сандурски, все едно съм се родил там.
— Хубаво, защото точно в Сандура трябва да идем.
Хату се замисли за това, докато пресичаха пазара и се запътваха към кейовете.
— Значи, ние сме жрец и момче просяк на Единия?
— Не съвсем — каза Бодай. — Аз съм монах, не жрец. Ще ти обясня останалото, когато стигнем в главното пристанище на град Сандура.
Изражението на Хату издаде нетърпението му. Искаше да разбере веднага, не по-късно.
— Зает ще си дотогава — каза Бодай, щом стигнаха кейовете и тръгнаха към един кораб.
Хату въздъхна примирено: щеше да е моряк отново. Беше третото му назначение на кораб и макар да не мразеше работата, можеше да изброи десетина други неща, които би предпочел. Знаеше, че е вероятно да му се падне нощното дежурство, защото учениците обикновено ги държаха настрана от повечето екипаж.
Като видя, че Хату е разбрал, Бодай се усмихна.
— Да се качваме — рече, щом стигнаха до мостчето на кораба. Беше търговски, явно често подмятан от бурни вълни. Хату се надяваше да не му се наложи да изпита това високо по такелажа нощем. Примири се с предстоящите изпитания и последва брат Бодай по мостчето.