— Разбира се, че го знаеш. Не ми хаби времето с очевидното. Значи, знаеш четири езика, които не са ти родни. Кои са те?
— Западняшки…
— Кой диалект? — прекъсна го Бодай, щом завиха на един ъгъл и продължиха към оживения булевард, водещ към кейовете.
— Илкоменски.
— Добре. Няма да ти отнеме много да усвоиш различните местни говори, ако потрябва. Други?
Вече наближаваха пазара, където Хату и приятелите му бяха прекарали деня.
— Знам търговския език на Матазан все едно съм родом от остров Каталава. — Бодай кимна в знак, че това е добре. — И също така итракски.
— Кой те научи на итракски?
— Езиков учител, брате. По заповед на майстор Фасария — той настоя да го науча. — Хату сви рамене. — Мъртво кралство е, тъй че така и не разбрах смисъла.
— Не съвсем мъртво — промърмори Бодай. — А последният?
— Сандурски, все едно съм се родил там.
— Хубаво, защото точно в Сандура трябва да идем.
Хату се замисли за това, докато пресичаха пазара и се запътваха към кейовете.
— Значи, ние сме жрец и момче просяк на Единия?
— Не съвсем — каза Бодай. — Аз съм монах, не жрец. Ще ти обясня останалото, когато стигнем в главното пристанище на град Сандура.
Изражението на Хату издаде нетърпението му. Искаше да разбере веднага, не по-късно.
— Зает ще си дотогава — каза Бодай, щом стигнаха кейовете и тръгнаха към един кораб.
Хату въздъхна примирено: щеше да е моряк отново. Беше третото му назначение на кораб и макар да не мразеше работата, можеше да изброи десетина други неща, които би предпочел. Знаеше, че е вероятно да му се падне нощното дежурство, защото учениците обикновено ги държаха настрана от повечето екипаж.
Като видя, че Хату е разбрал, Бодай се усмихна.
— Да се качваме — рече, щом стигнаха до мостчето на кораба. Беше търговски, явно често подмятан от бурни вълни. Хату се надяваше да не му се наложи да изпита това високо по такелажа нощем. Примири се с предстоящите изпитания и последва брат Бодай по мостчето.
2.
Изпълнена задача
Ковачницата беше без прозорци. Влизаше се през дълъг коридор, минаващ покрай външна стена и завиващ под ъгъл, преди да свърши в ковачницата през една завеса. На отсрещната стена дебели врати, покрити с корава кожа, затулваха светлината; блясъкът от пещта беше единственото осветление.
Конски подкови, юздечки, железа за стремена, лемежи за плугове — всевъзможни прости сечива можеше да се изковат тук, докато слънцето струеше през огромните врати, но коването на мечове винаги се извършваше по тъмно, защото ковачът трябваше да види истината, скрита в цвета на метала.
На калфата Деклан бе възложена отговорността да надзирава ковачницата за първи път и той от три дни претапяше желязо в стомана.
Сега клекна, за да огледа шлаката на дъното на пещта, преди да се върне при огромните мехове, които висяха от тавана. Деклан и Юсан, чиракът, който в момента дремеше в ъгъла, бяха надували меховете ден и нощ. Деклан ги запомпа бавно, загледан как блясъкът на въглените се усилва в горещия въздух над огъня, после огледа наново нажежената шлака, за да види цветовете на топящия се метал.
Вторачи се в пещта за нежелани промени в цвета. Червените, оранжеви и бели пламъци му говореха, казваха му дали желязото се превръща в желаната стомана. Той добавяше пласт след пласт желязна прах и въглен, като постоянно следеше горещината… и вътре в бляскавата сърцевина на шлаката се оформи нещо чудодейно: съкровищна стомана.
Стоманата, от която се правеха най-великите мечове, стомана, която можеха да направят само малцина.
Умен и надарен, Деклан притежаваше рядко умение. Беше чаровен младеж на почти двайсет и две, но бе станал калфа още на осемнайсет, пет години по-рано от повечето чираци. И сега постигаше майсторската си творба дванайсет години по-рано от възрастта, обичайна за всеки майстор ковач. Беше нечувано за толкова млад мъж, но майсторът му, Едвалт Тасман, чувстваше, че Деклан е готов за предизвикателството.
Длъгнестата фигура на младежа прикриваше силата, обикновено изпъкваща в бичите рамене и широките гърди на повечето ковачи. Изключителната сила на Деклан личеше само в ръцете му до лактите и китките, които бяха по-мускулести от иначе слабото му тяло. Имаше зелени очи и руси вежди, а главата му бе покрита с гъста туфа червеникаворуса коса.
Юсан, едър петнайсетгодишен младок, изхърка шумно в ъгъла. Деклан се извърна към него и викна:
— Ей!
Момчето се събуди мигновено и примига за миг, преди бързо да притича и да застане до калфата. Надникна над рамото на Деклан и попита: