— Време ли е?
— Просто гледай и се учи — рече Деклан.
Юсан загледа внимателно, докато Деклан с една дълга желязна кука издърпа глината от пещта. Пещта беше висока до кръста и по шест стъпки широка от двете му страни; беше му отнело ден и половина да я изгради. Горящите въглени се разсипаха, щом издърпа шлаката от пещта, огледа метала и го намести във въглените.
— Още малко — измърмори.
Юсан се усмихна на учителя си и кимна. Имаше широко лице и големи кафяви очи и често напомняше на Деклан за бухал, щом пушекът го накараше да замига свирепо. Момчето вече започваше да надраства дългурестия си етап и силата му да се доближава до силата на мъж. Наблюдаваше с интерес стоманата на дъното на пещта. Деклан също я огледа мълчаливо, а после се обърна с усмивка към Юсан, кимна му и каза:
— Иди доведи Едвалт.
След малко майсторът ковач дойде и приклекна да огледа димящата синкавосива купчина. Наведе се напред, докато горещината не заплаши да опърли веждите му, а след това се отдръпна с доволно изражение. С едно кимване показа на Деклан, че е минал първия етап на целта си: да създаде стоманата.
С дълги клещи Деклан извади парчето стомана от пещта и забърза към по-голямата от двете наковални. Докато стоманата изстиваше, бързо я изчука в почти съвършен куб и после я премести на другата наковалня, където щеше да довърши работата.
Юсан вдигна едно ведро и го изля върху горещия метал. Изригна пара. Деклан взе ивица тежка хартия, подпъхна я под парчето и бързо го уви с нея. За миг тримата ковачи се спряха и се помолиха наум на древния бог на ковачите Хагама.
Когато бащата на Едвалт бил момче, ковачите изпълнявали ритуала с молитвата на глас и с почести, но после жреците на Единия бог обявили много ковачи за еретици и ги изгорили и оттогава молитвата никога не се изричаше на глас.
Юсан подаде на Деклан гърне глина и той облепи с дебел пласт стоманения куб от всички страни, докато Едвалт го обръщаше. Когато стоманата се охлади достатъчно, та глината да стане лепкава, но не и твърда, Юсан подаде на младия калфа кана с пепел, която Деклан напласти по куба, докато Едвалт продължаваше да го върти. Пепелта, глината и хартията щяха да пазят метала от въздух, докато се изпълняваше следващата стъпка, защото балансът между въздух, горещина и въглена прах бе съдбоносен за последната фаза в направата на стоманата.
Деклан кимна на Юсан и каза:
— Меховете.
Юсан отиде да изпълни задачата си, а двамата ковачи надигнаха чуковете.
Деклан натика парчето метал в пламъците и загледа как хартията пламна и глината около стоманата бързо се втвърди. Зачака за точния момент и върна нажежения метал на наковалнята.
Стоманата, която ковяха, се наричаше „съкровищна стомана“ или „скъпоценна стомана“ на тайния език на ковачите. Представляваше смес от желязо и въглищен прах, от която се получаваше стомана със забележителна гъвкавост и издръжливост. Тази част от процеса не беше тайна, всеки вещ ковач можеше да направи що-годе добра стомана, но изковаването на съкровищна стомана изискваше майсторство, каквото притежаваха малцина ковачи. Едвалт беше един от тези малцина, а Деклан бе решен да му стане равен.
— Юсан, машата — нареди Деклан.
Юсан бързо взе машата, а Деклан погледна Едвалт, след което стовари чука върху парчето и стомана, глина и хартия изригнаха във взрив от ярки искри. Деклан заудря с чука с точния темп на барабан, докато Юсан ловко обръщаше дългия покрит с пепел метален прът. Едвалт редуваше ударите в съвършен контрапункт: тряс, завъртане, тряс, завъртане; точният ритъм беше критичен, защото това бе стомана от рядко качество, на цената на сто оръжия с по-ниско качество.
Едвалт наблюдаваше всяко движение на Деклан. Това беше шестият път, в който младият калфа участваше в създаването на такова оръжие, но за първи път Едвалт бе дал на Деклан да поеме отговорността за всяка стъпка. От преценяването на материалите до финалното излъскване единствено Деклан щеше да е отговорен за успеха или провала на своя първи меч от съкровищна стомана. При успех мечът щеше да е неговото майсторско изделие, което да го издигне от ранга калфа до майстор. Направеше ли и една грешка, коването щеше да започне отново от самото начало.
— Добре — промърмори Едвалт, единственото окуражаване, което щеше да даде на Деклан в неговото взимане на решения. Барон Бартоломи, бъдещият притежател на този меч, беше дал на Едвалт предостатъчно време, за да изработи оръжието, и ако Деклан направеше някаква грешна стъпка, старият ковач разполагаше с достатъчно време да направи друг.