Връзката между Едвалт и Деклан беше по-близка от тази между баща и син. Бащи и синовете им често се състезаваха, но майсторите и техните калфи имаха една цел: да се погрижат знанието никога да не умре. Деклан беше синът, който Едвалт така и не беше имал, защото след като бе спечелил свободата си от барон Дейлон Дюмарш, старият ковач беше благословен с дъщеря, вече пораснала и омъжена — и само с един мъртвороден син.
Биеха и огъваха стоманата, докато Деклан не даде знак с кимване, че Юсан трябва да напъха неоформения къс в пещта. С един замах младият чирак заби меча дълбоко във въглените и започна да го върти.
Деклан следеше всяко блясване и искрене на сгорещения метал, а после сложи ръка на рамото на Юсан и му прошепна, сякаш ако проговореше високо, това можеше да застраши процеса:
— Сега.
Чиракът върна стоманения къс на наковалнята. Чуковете отново започнаха да нанасят мощни удари и нажеженият до червено метал бавно се изтъни в дълъг и плосък стоманен къс.
— Машата — каза Деклан и Юсан му я подаде с дръжките напред.
Едвалт се отдръпна, за да наблюдава, а Деклан обърна стоманата под ъгъл и удари силно, после сгъна навътре нажежения все още метал и наби издълженото в квадрат. Едвалт можеше да огъне стомана два пъти по-бързо, но скоростта на Деклан щеше да дойде с практиката. Единственото важно нещо сега беше качеството на стоманата.
Това беше критично в създаването на велики мечове. Деклан щеше да огъне на две тази стомана дванайсет пъти; чакаха го часове умело изчукване и нагряване; но със сгъванията щяха да се получат стотици пластове метал. Когато приключеше, това оръжие щеше да има поне пет хиляди пласта, всеки от които щеше да заякчава меча.
Деклан пъхна заготовката обратно в огнището, а Юсан събори останалото от глинените стени на пещта. Никой извън ковачницата нямаше да види начина на изработване на този меч и това как пещта беше облепена с глината — всяко късче щеше да се натроши на прах; нито подготвянето на ложето въглени и раздухването им с меховете. Специалната стомана беше една от най-ревностно пазените тайни в цял Гарн. Дори на Юсан бе позволено да вижда само част от процеса: повечето довършителна работа се извършваше само от Деклан или с Деклан, докато усвояваше занаята.
Юсан щеше да е последният чирак на Едвалт и първият на Деклан, и един ден той също щеше да се премести и да си направи своя ковачница някъде. Добри ковачи винаги се търсеха и често бяха между най-важните от простолюдието, особено онези, които изковаваха оръжия за бароните. Ковачите, и мелничарите също, можеха да се издигнат, да натрупат толкова богатство, че да не отстъпват на бароните. Можеше никога да не командват войски или да живеят в замъци, но можеха да живеят в разкош, несънуван от другите от простолюдието.
Деклан беше тласкан от две желания: да изкове майсторското си изделие и да не направи никаква грешка, която би могла да се отрази зле на неговия майстор. Беше израсъл като сираче, дете на убита кръчмарска слугиня и безименен баща, взето от Едвалт и жена му Майла. Майсторът му беше възможно най-близкото нещо до баща. Ковачът беше сдържан човек и рядко издаваше чувства, но винаги беше смекчавал строгия си нрав с доброта и Деклан изпитваше искрено желание да го удовлетвори.
Младият калфа вдигна оръжието пред лицето си за един кратък миг — навик, който бе усвоил от Едвалт като начин да се провери готовността на метала за следващата стъпка. Прецени съчетанието от цветове в метала и топлината на стоманата. После отново напъха острието във въглените.
Деклан кимна, а Едвалт погледна Юсан и каза:
— Справи се добре. Тръгвай. Наяж се и си почини.
Младият чирак нямаше нужда от подканяне, тъй като беше огладнял и уморен, и излезе през по-малката врата към коридора. Юсан знаеше, че урокът му е свършил; тайните, предавани от майстор на калфа, можеше да научи някой ден и той, но нямаше да е днес.
На Деклан за първи път щеше да му се покаже финалната стъпка — тайния ключ към усъвършенстване на изкуството на сътворяването на меча.
— Меховете? — попита той.
Едвалт кимна, остави чука си и стисна дръжките на меховете.
Старият ковач хвърли цялата си сила в дръпването на дръжките и поемането на въздух през клапана беше като вдишване на великан; после той натисна силно и вдигна фонтан от искри нагоре към капака над огнището, който пазеше да не се подпалят сламените покриви в селото.
Деклан огледа цвета на стоманата и намери точното място в жаравата. След това, без думи, Едвалт пусна духалото, наведе се да вдигне кофа въглища и умело ги разпръсна по ръба на огнището. Деклан остави чука, взе ръжен и под погледа на Едвалт започна да размества новите въглища в пещта, като избираше местата така, че новото гориво да не намали топлината под метала.