После се премести при меховете. Топлината заливаше и майстора, и калфата на вълни, но и двамата не ѝ обръщаха внимание, съсредоточили цялото си внимание върху метала.
— Добре — каза Едвалт.
Годините търпеливо обучение се проявиха едва когато стоманата стигна подходящата температура. Деклан внезапно пусна дръжките на духалото и се мушна под тях. Грабна едни тежки маши, стисна с тях нажежения метал и го измъкна, а Едвалт вдигна тежкия си чук. Деклан пусна машите, стисна своя чук и удари. Щом чукът му се вдигна от стоманата, върху нея се стовари чукът на Едвалт.
Пот потече от челата, гърбовете и мишците им, но те продължиха да бият с чуковете в ритъм, породен от години работа заедно; стоманата се сплеска и оглади.
— Сега правим магия — каза Едвалт, единствената поетична фраза, която Деклан бе чувал някога от него. Беше му помагал в правенето на такова рядко оръжие, но никога досега Едвалт не му беше позволявал да види последната стъпка.
Едвалт отиде до един сандък и извади от него малка дървена кутия. Деклан я беше видял още в първия ден на чирачеството си и често се беше чудил за съдържанието ѝ, но никога не бе изказвал любопитството си на глас.
Едвалт отвори кутията и Деклан видя ситни зрънца от нещо, което приличаше на сол, блеснало червено-оранжево на светлината от огнището.
— Пясък от горящите земи — каза майсторът. — Трябва да се научиш да правиш това сам, тъй че ела и застани на мястото ми. Това е последната тайна на занаята ни, на която мога да те науча.
Деклан се премести от другата страна на огнището, с готови маша и чук.
— Сплескай — заповяда Едвалт и Деклан започна да удря с чука нажежения до червено метал, като го правеше по-тънък с всеки удар.
— Сега внимавай — каза старият ковач и сложи кутията до Деклан. — Когато кажа „сега“, трябва да направиш три неща много бързо; първо, прецени цвета на стоманата. После вземи шепа от пясъка в тази кутия и го посипи по дължината на острието. Когато пясъкът заискри като звездите в небето, трябва да огънеш стоманата за последен път.
Пот се лееше на талази по лицето и гърдите на Деклан, от топлината, както и от съсредоточаването. Той оглеждаше метала, докато го въртеше и удряше, а после, точно когато прецени, че е готов, чу как Едвалт каза:
— Сега!
Деклан остави чука, дръпна острието към себе си и гребна шепа от ситния пясък; усети тежината му; поръси пясъка по нажежения метал.
Изригнаха пушек и пламък. Пясъкът заискри и лумна на ярки точици бяло.
— Още по десния ръб! — нареди Едвалт точно в момента, в който и Деклан реши, че му трябва още от същата страна. Младият калфа се въодушеви: сътворяваше душата на меча.
— Сега! Само ръбовете! — каза Едвалт и изведнъж Деклан разбра тайната: пясъкът втвърдяваше стоманата с всеки удар. Малко по-мекият, по-гъвкав център предпазваше меча да не се прекърши, докато повечето пясък по ръба създаваше по-твърда стомана, която можеше да се наточи остра като бръснач.
Вече знаеше!
Без колебание и повече мислене Деклан заудря стоманата, докато тя не започна да прилича на оръжието, което бе поръчал баронът: здрав меч със средна дължина, достатъчно дълъг, за да замахне човек с него над конски врат и да го използва срещу пешаци. Когато стигна до върха на меча, го върна в пещта и го пъхна в жаравата. Помъчи се да не издаде никаква възбуда, докато се приближаваше към края на задачата си, но беше почти замаян от усещането, че стига до този съдбовен момент. С усилие си наложи спокойствие. Когато цветът в плоския край на оръжието потъмня, той го издърпа от въглените, върна го на наковалнята и го извъртя, за да оформи задния край в подходящо шило за дръжка. Изчука бързо покорната стомана.
И приключи.
Погледна Едвалт. Ковачът вече държеше ведро вода. Повечето ковачи щяха да напъхат острието направо във водата, за да втвърдят бързо стоманата, но Едвалт предпочиташе чиракът му да излива водата върху метала. Твърдеше, че така е по-лесно да се прецени процесът на охлаждане: според това как се променя цветът на метала. Деклан не се интересуваше какво правят другите ковачи: знаеше качеството на работа на своя майстор и беше решен да му стане равен.
Този път ученикът държеше меча, а учителят го закаляваше. Когато острието се охлади достатъчно, Едвалт кимна одобрително.
Деклан хвана все още горещото острие с един парцал, избра предпазител и го пъхна над шилото, после го наби здраво в една дупка в края на наковалнята, издълбана специално за тази цел. Предпазителите понякога се чупеха и трябваше да се сменят, но Деклан вярваше, че този меч ще служи години без никакъв проблем.