Взе намотка тънка бича кожа, срязана един пръст на ширина, и бързо уви шилото, за да оформи дръжката. Когато приключи, вдигна оръжието, за да провери баланса му. Почти не можеше да повярва колко е съвършен мечът. Вдигна го с две ръце и погледна майстора си.
Сълзи бликнаха в очите и на двамата от красотата на това, което бяха създали, и нямаше нужда от думи.
Едвалт отиде до големите врати на ковачницата, дръпна резето и ги плъзна настрани. Ярката следобедна слънчева светлина ги заслепи за миг, а сравнително хладната въздушна вълна ги освежи. Беше горещ ден на късното лято, но въздухът вътре в ковачницата, когато се правеше меч, бе още по-горещ.
— Ефес? — попита Деклан.
Едвалт поклати глава.
— И да е искал негово благородие някакъв скъпоценен камък или метал, не е споменал за това. Ще го попитам за избора му, когато пристигне.
Деклан подхвърли оръжието с дръжката напред и Едвалт ловко го улови. Деклан отиде до кладенеца, извади ведро вода, откачи го и го донесе. Едвалт пъхна оръжието под мишницата си, хвана ведрото с мускулестите си ръце, вдигна го и отпи дълбоко, после го подаде на ученика си да пие и той.
Вдигна меча и го огледа на слънчевата светлина. Прецени дължината му, после го върна на Деклан.
Младият мъж го размаха като майстор фехтовач. Мечът беше синкавосив и трябваше да се изтърка с хубав брус, а после да се излъска. След още няколко дни работа оръжието щеше да е готово и да блести в ярко сребристосиво на слънцето. Деклан погледна майстора си, който го гледаше с очакване, и му го подаде с думите:
— Не намирам дефект.
— Защото няма дефект — каза Едвалт и в неочаквана проява на чувство стисна Деклан за рамото. — Чудесно майсторско изделие. Справи се добре.
— Учен бях добре — отвърна Деклан, като се мъчеше да овладее напиращите чувства.
Едвалт се огледа, за да не би да го подслуша някой, дори някой толкова доверен като жена му или чирака, и заговори тихо, почти шепнешком:
— Пясъкът идва от северната страна на един остров. От крайбрежния град Ейбала, на края на Горящите земи, яздиш един ден на изток покрай брега, докато стигнеш до скалите. Там ниският бряг внезапно се издига, като хълм. Вървиш покрай брега, докато стигнеш до един издаден нос, и поглеждаш нагоре. Ще видиш над себе си три огромни дървета, като мрачни прокълнати сестри от легенда. Гледаш право на юг и ако денят е ясен, ще видиш острова. Силен мъж може да доплува до него за час: не взимай лодка, за да не отгатне някой целта ти. Вземи колкото ти трябва. Тази кутия ми служи от десет години. Знаеш колко ти е нужно за оръжието, а за всичките ти години тук съм направил само пет такива. Една кутия би трябвало да ти стигне за цял живот.
— Щом скриеш пясъка от любопитни очи, пресявай го много пъти, като махаш всички нечистотии, а после го свари на каша и го прецеди. Покрий го, остави кашата да изсъхне и го пресей отново. Този пясък ще е бял като сол, без примес, и е това, което отличава този меч от други оръжия, дори от направените със съкровищна стомана. Той е съвършена смес, поставена там от старите богове за ковачите, защото тази тайна е отпреди идването на Единствения бог. — Помълча, после завърши: — Вече знаеш тайната на кралската стомана.
Деклан беше изумен. До този момент беше вярвал, че кралската стомана е легенда, изричана от ковачи, за да изумят своите чираци, защото се разправяше, че в древни времена уменията в оръжейното дело надминавали познатото днес и че през столетията са се изгубили.
— Пет такива оръжия съм направил.
— Но никога не си наричал стоманата… — почна Деклан.
Едвалт стисна бившия си чирак за рамото, за да го спре.
— И ти никога не трябва да изричаш името, докато нямаш чирак, когото да цениш толкова, колкото те ценя аз. Тогава можеш да го споделиш, но на никой друг. Малко ковачи знаят, че не е легенда, и още по-малко биха я разпознали. — Усмихна се. — Повечето биха преценили, че е съкровищна стомана, направена достатъчно добре по техните критерии, но малцината, които биха разбрали какво точно е… те също ще си мълчат.
Погледна Деклан в очите.
— Това е най-ценената тайна на нашия занаят и едва шепа от нас я знаем. Сега ти си най-новият, който я знае. Пази я с цената на живота си. Защото един ден това ще ти спечели състояние. Предай я на сина си или на друг, когото обичаш като син.
Деклан кимна; не можеше да проговори, гърлото му се беше свило. Едвалт беше баща за него, въпреки че никой от двамата никога не го беше изговарял. Сълзи избиха в очите му и той само кимна.