Едвалт отвърна на кимането и преглътна сухо. После се усмихна.
— Ако барон Бартоломи плати уговорената цена, никога повече няма да се притеснявам за бъдещето, дори и да не купиш тази ковачница от мен.
Деклан го гледаше и слушаше внимателно.
— Още едно предупреждение: ако се обърнат към теб да направиш такова оръжие, изобщо не признавай, че притежаваш умението, преди да си се заклел, че за това нещо… — посочи меча, който Деклан държеше — никога няма да се спомене на друг. Това е твоята споделена тайна с барон Бартоломи, защото това е твоето майсторско изделие. Дори и твоят чирак не трябва да знае разликата между съкровищна стомана и кралска стомана, докато не го обявиш за майстор в занаята. Може никога да нямаш толкова способен чирак, така че не позволявай страхът ти, че тайната ще се изгуби, да те накара да дадеш този дар на некадърник. Винаги ще има способни. — Отпусна ръка на рамото на Деклан и с пълни със сълзи очи добави: — Готов бях да отнеса тази тайна в гроба, само че се появи ти. — Преглътна с усилие и отново се оживи. — Да, и в случай че имаш повод изобщо да признаеш на друг майстор знанието си, прави се ето така.
Погледна Деклан в очите.
— Питаш или пък ти казват: „Това е рядко оръжие. Това е съкровище“. Тогава, ако не се доверяваш да отговориш или пък другият ковач не знае за такова нещо като кралска стомана, благодариш за щедрата похвала. Но ако той е майстор като теб самия и се налага да говориш за това, отговорът е: „Благодаря. Смятам, че е съкровище, подобаващо за крал“. Тогава ще знаеш, че говориш с равен на себе си.
Едвалт спря. След малко, сякаш предчувстваше нещо забележително в живота си, бавно се огледа. Деклан проследи погледа му и видя това, което Едвалт гледаше.
Ковачницата беше в западния край на село Онкон. Местоположението им ги пазеше срещу вятъра спрямо другите жители повечето време, така че пушекът, саждите и шумът да са по-малко досадни. Това беше щастливо съчетание на терен и климат: разположението на ковачницата беше избрано заради кладенеца и лесния достъп до пътя горе.
Едвалт продължаваше да се взира в далечината и Деклан се помъчи да отгатне какво точно вижда. Почти нищо не помнеше от живота си преди да дойде тук някъде на четири-пет годинки. Все пак се загледа мълчаливо натам, накъдето гледаше и Едвалт, защото нещо в този момент изглеждаше съдбовно важно за ковача.
Древното селище Онкон се намираше в земите на Съглашението близо до кралство Илкомен и беше типично за повечето общини на Съглашението. Толкова близо до границата, то не се радваше на обилни приходи от пътници — повечето продължаваха по пътя си на изток до село Баши или на запад до Ибаган, първото градче на Илкомен. Само на по някой нещастен пътник, преценил лошо времето си, му се налагаше да прекара нощта в жалкото подобие на хан в Онкон: там нямаше стаи и гостите преспиваха на пода и дори под масите. Селището оцеляваше от търговия с местните ферми, най-вече овце за пролетния панаир в Илаган, и имаше достатъчно риба от морето, за да се изхранват. Никой в Онкон не беше богат, но и никой не гладуваше.
Местният район, наричан Теснините, представляваше стеснен участък между Западните и Източните владения и беше най-бързият маршрут за пътуване между Северна и Южна Тембрия. Беше се променял през годините, бавно отначало, но напоследък нещата като че ли ставаха по-опасни. Съглашението общо взето все още се спазваше, но дошлите насам слухове за неприятности на изток бяха накарали Едвалт да предупреди съселяните си да си отварят очите за чужденци и да са готови в случай на неприятност.
Деклан понякога се чудеше за големия свят, далече от селото, станало негов дом. Виждаше понякога в морето да минава кораб и се чудеше откъде ли идва и накъде отива.
Това село в малкия регион, известен като Съглашението, свързващ Северна и Южна Тембрия, беше светът на Деклан. Останалото от Гарн включваше пет по-малки континента. Двата най-близки, Аластор и Енаст, бяха заселени от варвари и бойни главатари, някои самопровъзгласили се за крале, събрани в градове-държави и укрепления, но бяха смятани за недостойни за упоменаване от цивилизованите хора. Само търговци и разбойници рискуваха да пътуват дотам. Или поне така му бяха разправяли като момче тези, които спираха, за да им подковат конете, да им поправят наплатите на някое колело или някой хамут, и да отделят малко време да поговорят с едно любопитно момче. Един човек дори твърдеше, че бил пътувал чак до Аластор и бил срещнал хора, които били стигали до другия край на света.