Другите три континента се знаеха само по имена, често оспорвани от картографите и уж населени от чудовища, зли духове, практикуващи най-тъмната магия вещери и множество още ужасии и чудеса. Деклан винаги се беше съмнявал в тези твърдения. Беше срещал достатъчно пътници и беше подслушвал достатъчно хвалби в малкото ханче в Онкон, за да разбере, че с времето и бирата историите се раздуват.
Но познаваше само Онкон.
Смяташе, че не е лошо място за живеене. Харесваше му климатът, защото сезоните покрай бреговете на Теснините бяха меки: летата топли, зимите — кротки. Винаги имаше достатъчно храна и ейл. Морският бриз се усилваше, както винаги по това време на деня, и Деклан пиеше от прохладната му свежест; осъзна, че е уморен до смърт и с пресъхнало гърло.
Отпи от ведрото, вдигна очи и видя, че Едвалт го гледа. Високо само колкото Деклан да го чуе, старият ковач промълви:
— Какво виждаш там вътре, момче?
Деклан се усмихна.
— Дом.
Едвалт кимна.
— Да, и не лош при това. — Сложи ръка на рамото на Деклан. — Когато дойде тук, пътуваше с едно семейство, което не беше твоето. Дадоха те да ми чиракуваш в замяна на това да им оправя фургона… — Гласът му заглъхна. — Само един поглед ми трябваше да разбера, че разказът им е верен, защото ти беше едро момче, с любопитни очи, а техните деца бяха всичките дребни и уплашени. — Засмя се. — Майла страшно се ядоса, че съм взел момче, което няма да ни е от помощ години наред, защото ти беше още съвсем малък. Но от самото начало ти се стремеше да си заслужиш гледането, мъкнеше голямата кофа с въглища и храбро държеше плашливите коне, докато ги подковавах.
— Но ти я спечели, момче. — Сниши глас. — Ти си най-добрият, когото съм обучавал, Деклан, и ако имах свой син, щях да искам да е като теб. Ако пожелаеш да започнеш всичко сам, разбирам, но ако си склонен да се съгласиш, ще съм доволен да поемеш тази ковачница като твоя.
— Остават ти много години занапред, Едвалт, и не знам дали… Не знам. — Деклан се поколеба. Не беше сигурен как го кара да се чувства предложението на Едвалт. — Мислил съм да тръгна и да намеря своя път, да уседна някъде с добра жена, да създам свое семейство.
— Добър избор. Помисли за това. Защото днес те обявявам за майстор ковач и равен на мен.
— Това никога, майсторе.
Очите на Едвалт издадоха чувствата му, но тъй като беше мълчалив човек, той можа само да сложи ръка на рамото на младежа и да го стисне леко, преди да се обърне и да тръгне към дома им.
Деклан остана сам още малко. Умората и чувствата заплашваха да го надвият. После последва Едвалт в къщата.
3.
Опасно откритие
Пристанищни работници издърпаха кораба на мястото му до кея на град Сандура. Седем мъже теглеха дебело буксирно въже, докато двама младоци бързо редяха дървените фендери между корпуса му и кея, тъй че приливът да не блъсне кораба и да го повреди.
Бяха пристигнали в пристанището с утринния прилив, но докато дойде пристанищна лодка с буксирно въже и хвърлят въжетата на екипажа на носа, вече наближаваше обед.
Хату привърши със свиването на платната, плъзна се надолу по едно въже до парапета, прескочи го и тръгна да вземе пътната си торба.
Докато Хату вървеше през гъмжилото от моряци към хамака си, видя, че много от мъжете смъкват каишки от вратовете си и развързват малки предмети от клуповете на коланите си. Разпозна в тях различни икони на Отан, богинята на морето и на времето, и разбра, че моряците ги крият на различни места по палубата. Това означаваше, че вече са на място, където властва Църквата на Единствения бог и където ако видят човек с какъвто и да било предмет, свързан със старо божество, може да го изгорят на кладата за еретици.
На главната палуба го чакаше майстор Бодай. Щом го видя, той му даде знак да застане до него и каза:
— Чакаме.
Опираше се на дълга тояга, почти боен кривак, но не толкова набиваща се на очи, макар Хату да беше сигурен, че майстор Бодай може да я приложи със същия смъртоносен ефект, ако се наложи.
Отне му миг, преди да осъзнае, че играта е започнала. Като един от най-важните майстори в Коалтачин, Бодай обикновено слизаше първи от кораба, но тук, като беден монах, щеше да е от последните.
След като пътникът пред тях слезе, Бодай сложи ръка на рамото на Хату и му нареди:
— Внимавай.
Хату кимна. Имаше въпроси, но знаеше, че трябва да изчакат, докато не останат насаме. Дотогава щеше просто да следва указанията и да върви натам, накъдето го поведе брат Бодай. Тръгна след него, забързан последен по мостчето и навел глава в усилие да прилича на дребен и незначителен слуга.