Щом стъпиха на кея, ги спряха двама мъже, войник с жълто-червения знак на Сандура на туниката и друг, с голям черен знак с бял кръг в центъра — знака на Единствения.
Този, който заговори, беше слугата на Църквата на Единствения:
— Кой си ти, пътниче?
— Брат Часпър, от Турана, остров на Ланобли.
— Брат? Не носиш нито расо, нито знак.
Новонареченият Часпър се усмихна широко.
— Аз съм просещ монах, от ордена на Предвестника. Това е моето момче просяче, Венли.
На лицето на войника се изписа нещо като объркване, а служителят на Църквата изглеждаше подразнен.
— Очаквахме епископ от вашия орден и свитата му, а не…
— Епископът не е пристигнал?! — възкликна с престорена тревога Бодай. — Трябваше да се видя с него, та после да отнеса новините… — Изпусна въздишка, която на Хату, наречен вече Венли, му се стори малко прекалено театрална.
Свърши работа обаче, понеже църковният служител махна към града и каза:
— Тръгни по главния булевард и като стигнеш малкия площад, завий по северната улица от другата страна. След две пресечки тръгваш отново на запад, докато не видиш изгорялата сграда, която беше някога храмът на ордена ни. — Почти изплю последната дума, защото всички сгради на Единствения се наричаха „църкви“. Последователите на Татан бяха между първите, променили доктрината си, за да се влеят в Църквата на Единствения, като твърдяха, че Богът на Чистотата е бил само пророк, Предвестник на Единствения. За мнозина в църквата последователите на Татан бяха само малко по-добри от еретици.
Бодай кимна, поклони се леко, после побутна Хату в посоката, указана им от мъжа.
Когато се отдалечиха на достатъчно безопасно разстояние, Бодай каза:
— Интересно, не мислиш ли?
Хату погледна майстора си и изчака миг, за да види дали въпросът е риторичен, или старецът наистина пита за мнението му. Накрая кимна в съгласие.
— Какво преценяваш от това? — попита Бодай.
Хату се замисли над въпроса за миг, после отвърна:
— Търсят някого или са притеснени заради чужденците, може би и двете. Начинът, по който те разпитаха, братко, ме кара да мисля, че Църквата на Единствения е загрижена за нещо и че кралят ги поддържа. — Сви рамене.
Бодай кимна, после каза:
— Огледай се. Какво виждаш?
Хату бързо огледа дългата улица и когато наближиха площада, каза:
— Чудесен ден.
— Да, така е — съгласи се Бодай. — Времето тук често е сиво и мрачно, облачно или дъждовно, но днес е слънчево. Какво още?
Щом излязоха на малкия площад, Хату пак се огледа и каза:
— Това не е щастливо място.
Вместо да има оживени пазарни сергии, каквито човек би очаквал да види във всеки град, имаше само няколко души около малък добре поддържан, но иначе невзрачен фонтан в центъра на площада.
— Защо мислиш така? — попита Бодай, щом спряха до фонтана; натопи си ръцете и показно избърса лицето и врата си.
Хату последва примера му и отвърна тихо:
— Няма хора. Няма никакви продавачи, въпреки че е чудесен пазар, тъй че някой — кралят? — или някоя важна особа е решила да опразни този площад от търговци. — Плисна малко вода на лицето си и се огледа, докато го бършеше с ръце. — Не искат тук да се събират хора. Има трима въоръжени мъже с еднакво облекло: градската стража? За толкова малък площад с толкова малко хора има твърде много войници. Те наблюдават. Хората, минаващи покрай тях, извръщат очите си. Видяхме същото и по улиците от пристанището насам.
— Добре — прошепна Бодай и тръсна ръцете си все едно да махне водата от тях. — Да тръгваме.
Хату последва лъжливия монах по улиците, както им беше указал църковният служител. Стигнаха до бившия храм на Татан, вече скелет от обгорели греди и олтар, овъглен до черно. Дъждът и вятърът бяха остъргали изоставеното здание от пепел и въглени и можеха да минат по каменния под, без подметките им да почернеят.
— Преди време — заговори тихо Бодай — кралят на тази нещастна държава прие Църквата на Единствения. Всички други богове и богини бяха обявени за по-низши и демонски същества и в своя ентусиазъм да отърват града от зли места на поклонение войниците на краля малко се престараха. Забравиха, че този орден е съчинил легенда, една чудесна история, която обявяваше Татан Чистия за пророческо същество, небесен пратеник, който провъзгласява идването на Единствения.
Лъжливият монах почука една греда с тоягата си.
— Хмм, с няколко добри майстори това място би могло да се възстанови по-скоро, отколкото мислех. — После промърмори замислено, като на себе си: — Остържи овъгленото да видим колко здраво дърво е останало…