След като огледа обгорялата греда, Бодай излезе от унеса си и продължи:
— Та, както казвах, този крал беше първият монарх, който издигна Църквата на Единствения над всички други, и след като се възползва от удобната възможност Лодавико Сентарзи, владетел на Сандура… — той сниши глас, — известен нашир и длъж като Краля на скърбите, не само си спечели новата титла: Негово пресвято величество, която, изглежда, намира за напълно приемлива, но даде на Църквата на Единствения официалната база, от която да действа, дом, така да се каже. Преди няколко месеца до нас стигна новината, че древният град Сандура — той махна с ръка наоколо — сега се нарича Светия град. Което също, изглежда, удовлетворява Лодавико.
— Ще научиш, че някои места често са много важни — продължи Бодай. Намери едно сравнително чисто място от зидарията, опора за вътрешна стена, вече паднала, седна и подкани Хату да седне до него. — Безспорните места за защитими позиции по маршрути, които други искат да завземат или окупират, или удобни обекти, от които да се предприемат атаки. Близост до добър водоизточник или плодородна земя, хубав залив за пристанище или други естествени белези често са склонявали хората да изберат мястото, за да построят град, или по-скоро така са правили преди векове — не виждаме много градове да се строят в днешно време, нали?
Хату схвана, че въпросът е риторичен, затова само кимна разбиращо и в съгласие.
— Други важни места са символични: места, където са се разигравали големи битки, така че да помним геройството на победителите и да скърбим за загубата на убитите. Или светите места. — Махна към изгорелия вход и Хату погледна нагоре към високото плато, едва видимо над покрива на сградата от другата страна на улицата. — Там горе — продължи Бодай — Църквата изгражда тяхното най-свещено място: катедрала, най-величествената от техните църкви и седалището на епископ. Само че тази катедрала ще бъде дом на много епископи, на целия им управляващ съвет. — Въздъхна театрално и добави с тон, който според Хату прозвуча някак твърде весело: — И я строят точно до двореца на Негово пресвято величество.
Хату го погледна объркано.
— Но…
— Това компрометира защитимата позиция на замъка на Лодавико, знам. — Бодай махна с ръка в кръг, обхващайки целия град. — Неговият замък сега е цитадела, предвид колко много се е разраснала столицата му, откакто предците му са построили крепостта. Ако армия почука на портите му, добавянето на катедралата едва ли ще е от значение. Той вече ще е изгубил войната. — Усмихна се. — Но е добре да се види, че обръщаш внимание, когато учителите ти говорят за военна история. Не като твърдоглавия ти приятел.
Хату се постара да не се усмихне, защото знаеше, че Бодай говори за Донти. Това, че Донти беше внук на един от седемте майстори на Съвета, го бе спасило от много по-суровите наказания, които заслужаваше. Всеки друг ученик щеше да е изгонен дори само за няколко от простъпките му и нарушаването на десетки правила.
Когато Донти беше малък, казваха, че бил просто капризен, но с годините поведението му беше станало почти постоянно опърничаво. Хату смяташе, че до няколко години Донти може да е капитан на екип, може би капитан на банда, или дори мъртъв, но се съмняваше, че приятелят му може да израсте до статута на баща си и дядо си. Можеше и да има шанс, стига да се научеше да сдържа импулсите си, но едва ли щеше някога да стане майстор.
Учениците, които гонеха от школите още докато бяха малки, се връщаха при родителите си, където чиракуваха в занаяти в селището или ги пращаха да работят на ферми и в рибарски села. Но след определена възраст, когато вече са научили някои тайни… Хату не искаше и да мисли за това, но беше направил някои заключения, че такива ученици дискретно ги убиват.
Това беше проклятието на избраните: да бъдеш избран да се обучаваш като сикари и потенциално да станеш член на квели наскости, тайната армия на Коалтачин, означаваше, че след определен момент ще знаеш твърде много, за да ти се позволи да напуснеш. Хату усещаше, че той, Хава и Донти са близо до този момент. Макар някои подробности около устройството на армията все още да се държаха в тайна от учениците на тяхната възраст и с техния опит, Хату беше видял и чул достатъчно, за да обобщи как може да е организирана държавата Коалтачин, а онова, което беше научил през последните дни, не толкова го беше изненадало, колкото бе укрепило убеждението му. Спомни си разговора си с приятелите си, след като главатарят Хилсбек ги нахока, и осъзна, че може би вече са преминали този момент. Не беше сигурен, защото разполагаше само със съждения. Имаше една стара поговорка за това, което става в могъщи фамилии, когато някой като Донти не успее да се издигне: „Тези, които знаят, не говорят, а тези, които говорят, не знаят“.