Защото най-дълбоката тайна на Кралството на нощта бе това, че то беше най-голямата, най-обширната престъпна империя на Гарн. Коалтачин не беше кралство и нямаше крал, но се управляваше от съвет на седем майстори, всеки от които контролираше „фамилия“. В рамките на тези фамилии имаше групи, които командваха много банди из много градове.
Титлите на съветниците се предаваха от член на фамилия на член на фамилия — освен ако една фамилия не бъдеше изместена от друга, по-могъща, често с цената на кръвопролитие и създаването на фракции. Съветът бе учреден тъкмо за да разрешава такива спорове и, най-важното от всичко, да защитава древния начин на живот. Майстор Зусара беше окончателният арбитър за проблеми, които Съветът не можеше да разреши, и макар че майсторите често се бореха помежду си, всички се обединяваха срещу външни.
Престъпната дейност осигуряваше на островната държава по-голямата част от нейното богатство, но агентите, изпращани по света, за да работят в полза на далечни владетели или богати търговци, осигуряваха най-насъщните стоки: тъкмо те събираха критично важни икономически и политически разузнавателни данни преди всички; тъкмо те произвеждаха значителни богатства, защото услугите на островната държава не бяха евтини; но най-важната им стока беше информацията и най-силното им оръжие беше страхът. За сикарите се мислеше като за легендарни същества, магически същности, способни на неща извън възможностите на смъртните. Повечето от репутацията им се дължеше на умно планиране, театрални трикове и избирането на агенти, обучени за специфични задачи. Макар да не бяха свръхестествени същества, сикарите бяха сред най-добре обучените професионални убийци и воини на Гарн.
Кралството на нощта разчиташе на своята репутация, заслужено спечелена от квели наскости и техните сикари, но в основната си част представляваше нация на главорези, бандити, мошеници, крадци и контрабандисти. На практика нито една значителна престъпна дейност в източната половина на Северна Тембрия или североизточната част на Южна Тембрия, или дори в Десетте хиляди острова, не се извършваше без уведомлението или участието на Коалтачин. И нито една не ставаше без тяхното мълчаливо одобрение.
Както му беше в характера, Хату имаше безброй въпроси, но болезненият опит го беше научил да ги таи за себе си, освен ако не му се предоставеше удобна възможност да попита, без да има последствия. Закачливото подхвърляне на майстор Бодай за поведението на Донти не беше разрешение да задава нежелани въпроси и можеше дори да се окаже един вид проверка: майсторите и учителите често подвеждаха учениците към логически или поведенчески капани, за да ги преценят, да ги поправят или да ги накажат според ситуацията.
— Ще изчакаме тук, макар да смятам, че няма да е за дълго — каза Бодай. — Още ден или два може би, или още един-два. — Огледа се и добави: — Но тази нощ ще действаме като покорни членове на една съмнителна секта под най-бързо разрастващата се власт на този свят. А! Освен това трябва да ядем. — Погледна Хату. — Купа?
Хату отвори пътната си торба и извади дървена купа, малко по-плоска и по-широка от паница за супа. Беше я използвал за ядене, но сега бе станала неговата просешка паница.
— Утре ще започнем този маскарад вече сериозно. — Бодай хвърли няколко дребни монети в купата. — Има един по-голям площад на три улици на запад оттук, втория по големина в този град, и на северозападния ъгъл ще видиш една бирария. Там имаме агенти. Ако нещо ме сполети, трябва да идеш там и да попиташ за Люк.
Хату кимна.
— От един остров на изток.
Бодай се усмихна. Това беше правилният код за идентифициране на някой от Коалтачин при нужда от помощ.
— Не ходи там по никакъв друг повод, освен ако не си в ужасна нужда. — Бодай се облегна на стената, без да обръща внимание на саждите по нея, и плесна длани на коленете си. — На юг оттам, в най-северозападната улица, три врати зад ъгъла, има пекарна. Там ще се попазариш със собственика за самун хляб — той прави чудесен хляб, с розмарин и малко чесън — и на връщане ще минеш покрай продавач на сирене. Купи нещо, което да не е съвсем развалено, със съвсем малко плесен, и накрая вземи и мях вино. Уреди го с монетите, които ти дадох.
Хату погледна небето и видя, че едва е минало обед.
— Колко да се забавя, брате?
— Колкото ти отнеме да подслушаш клюки, да чуеш интересни слухове и да установиш нещо ценно. Хайде тръгвай!