Хату стисна просешката паница, каза: „Да, брате“, и тръгна.
Хатушали обикаляше целенасочено из пазара, сменяше бързината и никога не се задържаше прекалено дълго на едно място. Пазарът беше голям — за да го обиколи целия му отне повече от час. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, внимаваше да не привлича внимание и в никакъв случай да не се доближава много до търговска сергия. Момче просяк близо до стоката им моментално щеше да събуди подозрението на всеки опитен продавач, защото „грабни и хукни“ беше постоянната заплаха за търговците. По-ценните стоки винаги се поставяха отзад на сергиите; някои търговци подреждаха масите си така, че човек трябваше да влезе в сергията, за да огледа стоките, докато по-малки щандове с една маса отпред подканяха крадеца да посегне до задната страна на щанда, за да свие по-доброкачествени неща, действие, което със сигурност щеше да докара перване с кривак или с нож по ръката на всички, освен на най-бързите и ловки пакостници.
Хату огледа и района между площада с пазара и пътя, водещ нагоре до цитаделата, където се строеше катедралата. От североизточния ъгъл на площада пътят лъкатушеше нагоре, завиваше и след това рязко се издигаше от северния край; беше защитен с огради или каменни стени чак до подножието на стария замък. Беше оживен и от това, което Хату беше научил, заведенията най-близо до замъка бяха навярно най-старите и най-успешните, защото техните собственици можеха бързо да се изтеглят в замъка, ако градът бъде нападнат, докато тези долу бе по-вероятно да бъдат оплячкосани.
Първото му впечатление от града се потвърди от настроението и поведението на хората на пазара. Твърде много градска стража патрулираше из пазара и когато минеше покрай някой от тях, Хату се опитваше да се прави на местно момче, тръгнало по работа, но ако беше безопасно, оглеждаше тълпата. Търсеше удобни за наблюдаване места, където да може да спре за няколко минути и да погледа. Нямаше и намек за радост у хората наоколо. На повечето пазари имаше смях и често музика, ако улични музиканти заработваха пари, но тук в Сандура населението изглеждаше подозрително, сякаш беше под постоянно наблюдение; и засега мнението на Хату беше, че наистина е.
Щом приключи с последната си задача — да намери не скъпо, но хубаво вино, — Хату тръгна обратно към Бодай, като непрекъснато наблюдаваше колкото може повече. За първи път беше доволен, че Донти не е с него. Дискретността не беше най-доброто качество на приятеля му: той като че ли изпитваше нужда да привлича внимание към себе си в най-лошите възможни моменти. Все едно просто не можеше да стои кротко. Хату се чудеше как ли ще се оправя, след като завърши училището — ролята на сикари изобщо не му отиваше. Може би щеше да се справи по-добре в по-традиционната, макар и скромна, армия на Коалтачин. Или може би щеше да се издигне до полковник, отговорен за ръководството на многобройни екипи в един или повече градове.
Хату би приел с радост компанията на Хава обаче. Тя имаше много чудесни качества и спокоен нрав, което щеше да помогне много в мисия като тази. Присъствието ѝ едновременно го успокояваше и възбуждаше, а напоследък чувствата му към нея като че ли ставаха все по-сложни. Не знаеше дали го разбира, или просто го приема. В среда, в която всеки се беше опитвал или да го промени, или да намери слабостите му, Хава го беше приела такъв, какъвто е.
Беше излизал с доста момичета. Градските момичета охотно лягаха с учениците, защото шансът да станат жена на капитан или дори на майстор беше може би единствената им възможност да се издигнат на положение по-високо от това на родителите им. Хату изобщо не беше чувал това да се е случвало, но мечтата продължаваше да живее. Чувствата му към Хава обаче бяха по-сложни от простото желание. Трудно му беше да им намери име, въпреки че близостта я имаше. Изпитваше нарастващо желание, но на учениците не им беше разрешено да правят секс помежду си. Такива обвързвания бяха забранени и ако талантливо момиче като Хава забременееше, замесеното момче щеше да получи смъртна присъда.
Хату изтласка Хава от ума си, за да не се разсейва. Огледа се и си отбележи какво е пропуснал, след което се върна на текущата задача. Обиколи отново пазара дотам, откъдето бе започнал, след като не бе открил нищо заслужаващо си да се докладва, и най-сетне стигна до изгорелия храм. Завари брат Часпър задрямал, но като се приближи, видя, че това е заблуда — майстор Бодай наблюдаваше внимателно минаващите. Без да го поглежда, той каза:
— Нещо интересно?