Хату поклати глава.
— Нищо необичайно. Нормален пазарен ден. Едни се пазарят, други говорят за семейство, работа, клюки. — Сви рамене.
— Аха — рече майстор Бодай, преструвайки се, че се буди. — Хм, гладен съм.
— Да намеря ли дърва за огън? — попита Хату.
Бодай поклати глава.
— Никакъв огън. Освен това нямаме нищо за готвене.
Хату беше увил хляба, сиренето и виното в дебела хартия, която изшумоля, щом я разгъна. Бодай мълчаливо взе парчето сирене и го счупи на две, отчупи голям комат хляб и започна да яде.
Яденето мина без много приказки, тъй като Бодай оглеждаше съсредоточено минаващите по пътя. Късният следобед погасна във вечер. Хату отпи глътка от виното. Не можеше да прецени дали е добро или лошо, тъй като пиенето на вино и други алкохолни питиета все още беше ново за него и го беше страх да не се напие. Мразеше усещането да не може да се контролира.
Щом изядоха всичко, Бодай каза:
— Какво ще кажеш за малко обикаляне след стъмване?
Хату се усмихна. Бодай не го питаше дали иска, а го уведомяваше какво трябва да направи.
— Зависи къде ме пращаш.
Бодай погледна към сградата от другата страна на улицата и Хату разбра, че ще го прати да разузнае новата катедрала до двореца и нещата около нея, може би и в самата цитадела, ако намери начин да влезе. Пое си дъх, за да се успокои, и започна да си припомня пътя през града нагоре до стария замък.
През деня беше минал бързешком по пътя към платото над града. За вечерния си набег забърза покрай редица дюкяни, готвещи се да затварят за нощта, и бързо влезе в един близо до най-горния участък на пътя, възвиващ към двореца — скоро щяха да затворят и неговите врати.
Хату кимна на продавача на фини платове и се огледа, докато той присви очи подозрително при появата на опърпания младеж; след това с усмивка драсна обратно през вратата, присви се до стената и се промъкна към следващата сграда. Наведе се и се огледа: надяваше се да не са го видели на гаснещата светлина.
Отегчените стражи от двете страни на портата не показаха с нищо, че са го забелязали.
Пред входа към цитаделата имаше чист терен — древните каменни стени се издигаха на доста голямо разстояние от ръба на платото. Хату беше учил малко военна история и теория, тъй че заключи, че голото пространство нарочно е оставено така. Представи си, че можеше да се преобрази в път, водещ до катедралата, но не знаеше нищо за инженерството, тъй че как можеше да се постигне това беше въпрос, над който да размишлява друг път.
Трудно му беше да разбере разликите между храмове, църкви и катедрали. Всички бяха взаимозаменими за него: всички бяха места, където хората ходеха на поклонение. Виж, големината им, изглежда, имаше значение. Хату беше виждал доста храмове, някои от които все още се използваха, и всичките общо взето бяха скромни сгради, големи може би колкото приличен хан. Някои дори бяха толкова малки, че можеше да се нарекат параклиси, само с по една пейка в тях. Църквите не бяха много по-големи, но обикновено бяха по-натруфени. Катедралата на платото пред него обаче изглеждаше грандиозно начинание.
Една част от строежа му се стори странна: имаше кула, която като че ли беше с изглед надолу към стария параден двор на източната страна на двореца. Изпита неприятното усещане, че някаква ключова информация му убягва, но го изтласка настрани, за да се съсредоточи върху текущата си задача: да мине покрай стражите при портата. Да се шмугне покрай тях беше невъзможно. Портата се затваряше за нощта и в нея имаше вратичка, през която можеше да мине само един човек.
Хату погледна назад по тесния проход между двете сгради и видя един сандък до стената на следващото здание. Можеше да го използва, за да се покатери на покрива.
Тичал беше по покриви, въпреки че не му харесваше много, особено сам и в тъмното. Сандъкът като че ли беше дар от провидението, тъй като сега нямаше приятели, които да го повдигнат или издърпат. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че ще може да прескочи пролуките между сградите, за да стигне до последния покрив преди портата.
Важното при скачането по покриви беше стъпването. Да уцелиш билото на покрива беше идеалното, тъй като то беше най-здравото. В училището се разправяха истории за ученици, пропаднали през тънка слама без никаква подпора, стари хлъзгави плочи или дори тънки мертеци. Но проблемът с улучването на билото беше, че ако не го улучиш или загубиш равновесие и паднеш към стрехата, е също толкова лош изход, колкото да пропаднеш през покрива.
Едно успешно скачане на покрив можеше да е шумно, така че Хату беше обучен да го опитва само ако бяга на живот или смърт. Каменните покривни плочи често бяха коварни. Наковани летви бяха най-добре. Той беше огледал покривите по-рано през деня и тези покрай улицата като че ли бяха с плочи или дървени летви, затова сега реши, че има добър шанс да стигне до катедралата по тях.