Инсценирали бяха бунт на недоволници в земите на Съглашението. „Поредният фарс с истинска кръв“, помисли Дейлон. След това бяха подхвърлили на Стеверен, че зад набега стоял Лодавико — единствената истина в целия низ от лъжи. Стеверен бе отвърнал с призив на оръжие, както Лодавико и съюзниците му бяха знаели, че ще направи, и бе предприел с армията си най-подлата измяна в историята на Гарн.
— Отровното дърво ражда отровен плод — продължи Лодавико, сочеше към децата. Лицето му се изкриви в маска на театрален гняв — широко отворени очи, извити високо вежди, кривната настрани глава, сякаш се вслушва за закана — поведението, очаквано от един безумец, опитващ се да убеди присъстващите, че такива невинни същества са заплаха за съществуването им. — Цялата тази родословна линия трябва да се прекъсне — завърши Лодавико и тресна десния си юмрук в лявата си длан, за да подчертае важността на думите си. Един войник пристъпи зад най-малкото дете на платформата. Дейлон се помъчи да си спомни името на момчето и не успя, преди войникът да сграбчи шепа от огненочервената коса на детето и да дръпне малката му глава назад. Бърз срез на остра кама — и очите на момчето се завъртяха навътре в черепа, щом кръвта бликна от шията му.
От войниците се надигнаха вял възглас и Дейлон разбра, че просто искат това грозно зрелище да свърши, за да могат да отдъхнат, да ядат и да се приготвят за похода на юг до Итра. Няколко свободни отряда вече бяха потеглили, нетърпеливи първи да изберат плячка; наемните отряди бяха свободни от политически съображения и щяха първи да се втурнат да грабят. Ако имаше някаква справедливост, то Стеверен щеше да е оставил достатъчно голям гарнизон, за да попречи на тези авантюристи. Но пък нека първите отряди платят цената за своята алчност и може би да дадат на част от населението възможността да избяга, преди ядрото на силите на Лодавико да се спусне отгоре им. Единствените държави с достатъчно големи флоти, за да блокират морския изход, бяха Хелосея и Зиндарос. Военната флотилия на Зиндарос беше превозила армията им там, а Хелосея бе предпочела да остане настрана от днешната касапница. Военният им флот беше достатъчно голям, за да могат да пренебрегнат настояванията на Лодавико. Можеше да дойде ден, когато да съжалят за избора си, но Дейлон приветстваше решението им. Ако някои от гражданите на Итра можеха да намерят лодки и да стигнат до открито море, навярно някой ден щяха да могат да изградят отново държавата си…
Дейлон се отърси от прилива на угризение и срам, за да се изправи пред последното кръвопролитие за днес. Стореното — сторено, съжалението не водеше до нищо добро.
Бързо и прецизно палачът се движеше по редицата и издърпваше назад главите на децата и след това на жените. Родриго попита:
— Кой липсва?
— Двамата по-големи синове — каза Дейлон. — И двамата паднаха в битка.
Стеверен Ланжини, последният крал на Итракия, гледаше смълчан, с гняв и терзание, докато избиваха фамилията му пред очите му. Дейлон потръпна от гледката на човека, когото бе обичал като брат, изгубил способността да стои изправен без чужда помощ. Двама войници придържаха краищата на ярема на Стеверен и го задържаха прав. Последната, която умря, беше съпругата му, над трийсетгодишна, неговата кралица и майката на децата му. Възпротиви се, когато сграбчиха косата ѝ, не за да избегне смъртта, а за да може да види лицето на съпруга си, когато животът ѝ си отиде.
— Нищо славно няма в това — промърмори Родриго.
— Нашите четирима останали крале искат да гарантират, че без никакво съмнение родословието на Огнегривите е премахнато.
Докато войниците извличаха мъртвите от платформата, Лодавико изпита нужда да преповтори всички изфабрикувани грехове на Огнегривите, украсявайки лъжите си с инсинуацията, че тепърва биха могли да се разкрият още перфидност и коварство.
— Ще свърши ли изобщо това? — прошепна Родриго.
Накрая дойде ред на краля. Лодавико най-сетне довърши речта си и се отдръпна встрани, а един войник тръгна напред, с голям двуръчен меч в ръце. Докато другите задържаха ярема на Стеверен, натискайки го да падне на колене, войникът измери разстоянието от дървения нашийник до основата на черепа на краля и след това с един широк замах му отсече главата.
Струпалите се завикаха, отново вяло и неуверено. Сякаш разочарован от липсата на ентусиазъм, Лодавико махна на палача да вдигне главата на мъртвия крал за огненочервената коса и извика:
— Вижте съдбата на един изменник!
Отново последва вял отклик.