Дръпнаха юздите на десетина крачки от ковачницата и водачът им погледна първо Юсан, после Едвалт и накрая Деклан. Кимна към ковачницата и каза на Едвалт:
— Стар ковач да посреща гости с извадени оръжия?
Едвалт пренебрегна шегата и попита:
— По каква работа идвате?
Мъжът посочи Деклан, после Юсан, и отвърна:
— Събираме здрави момчета, които могат да въртят меч. — Двамата зад него се изкискаха. — Или може да се научат.
— Не са момчета. Големият е майстор ковач — каза Едвалт. Държеше меча си в дясната си ръка, с плоското на рамото, поза, която намекваше, че е готов да го използва, но не търси конфликт.
— Воин си, значи, а, ковачо? — попита непознатият.
Деклан гледаше мъжете. Водачът, слаб, нервен на вид мъж с тъмна коса и очи, яздеше сив скопец, най-доброто от трите жалки животни. Деклан прецени другите два коня: бяха станали негодни за езда може би от два дни. Единият имаше явно костно подуване, което скоро щеше да го накара да куца, а другият вече накуцваше, което намекваше за скъсано сухожилие или забрало копито. Мъжете бяха също толкова окаяни: снаряжението им не изглеждаше по-добро от онова, което мародери можеха да приберат от паднали в битка, за да го продадат.
Единият ездач носеше кожена куртка, другият люспеста броня, пришита към елек, а водачът беше с добре направена, макар и очукана плетена метална ризница. Всички носеха ивици тъмнокафяв плат с жълта напречна черта, вързани около левите им ръце: знака на Сандура. Ако наистина служеха на крал, бяха от най-низшия ранг: наети мечове, а не заклети воини. По-вероятно бяха търговци на роби, преструващи се на наборен отряд за Сандура.
Деклан погледна Едвалт и той му кимна леко; и дори чиракът разбра това, което майсторът не каза: тези мъже бяха опитни във военния занаят и непредсказуеми. Деклан кимна в отговор, че е готов.
— Бил съм се на младини — каза Едвалт. Погледна Деклан и добави: — Лош ковач на оръжия е този, който не знае как се използват.
Водачът помълча, сякаш оценяваше риска.
— Имаме писмена заповед на краля да събираме набор.
Едвалт каза кротко:
— Не тук. На четвърт миля по-назад, където пътищата се срещат, където е черният дъб, има табела, на която е изписана емблемата на Съглашението. Петте корони… — Замълча. „Старите навици умират трудно“, помисли си; не бяха пет корони вече от повече от петнайсет години. — Четирите корони — поправи се той — признават правата ни. Съглашението на Теснините покрива всички околни земи! Вашият крал няма права тук!
Водачът се озърна към хората си, сякаш се опитваше да прецени баланса между риск и печалба. Едвалт, макар и вече на години, все още беше внушителен мъж и имаше стойката на опитен воин. Юсан беше едър за възрастта си и изглеждаше готов за свада, с решителност, изписана на лицето му, бдителен, но не и уплашен. Деклан беше висок и широкоплещест и цената му щеше да е като на три по-малки момчета, особено ако на купувача му трябваше ковач. И тримата обаче стискаха дръжките на мечовете си.
— Може да не сте заклети воини на краля на Сандура, но действате от негово име — каза Едвалт. — Държите ли Лодавико да бъде наречен клетвопрестъпник?
Водачът на наемниците прецени възможностите си за миг.
— Честно казано, старче, не съм точно от хората на Лодавико. Той просто напоследък плаща повече от другите!
И внезапно изкрещя и заби пети в хълбоците на коня си. Животното скочи напред, избута Едвалт настрани и ковачът залитна, обаче се задържа на крака и се хвърли напред, за да посече нападателя си.
Ездачът обърна, а Юсан и Деклан се приготвиха да посрещнат атаката на другите двама. Едвалт не се поколеба: замахна с меча си и удари толкова силно, че отсече десния крак на мъжа под коляното, преряза стремето и подпругата и острието се заби в хълбока на коня, който се замята и зарита.
Кръв бликна от отсечения крак на конника и той закрещя, изхвърча във въздуха и рухна на земята. Седлото се свлече до него.
Конят побягна, пощурял от болката, и налетя върху другите двама ездачи. Водачът им крещеше и стискаше безпомощно отсечения си крак, кръвта шуртеше. Деклан знаеше, че ако не го стегнат бързо, ще издъхне от загуба на кръв. Вдигна меча, без да обръща повече внимание на издъхващия, и погледна другите двама конници.
Те се спогледаха и стана ясно, че няма ясен заместник на командира им. Никой от двамата не беше сигурен какво да правят.
Едвалт заговори спокойно:
— Крадци на роби! Най-добре обърнете конете и напуснете Съглашението. Няма да се примирим, момчетата в селото надолу по пътя също. Нищо няма да получите — освен кръв и болка.